Двайсет и пета глава
Най-сетне Хари намери входа между два стриптийз бара по Сой в Патпонг. Качи се по стълбите и влезе в полутъмно помещение, където гигантски вентилатор на тавана се въртеше лениво. Минавайки под огромните перки, Хари се приведе инстинктивно. Беше установил, че височините на вратите и други сградни конструкции в Тайланд не са предназначени за неговите сто и деветдесет сантиметра.
Хилде Молнес седеше на една маса в дъното на ресторанта. Слънчевите очила, вероятно сложени с цел да ѝ осигурят анонимност, всъщност привличаха вниманието на околните към нея.
— Всъщност не обичам оризова ракия. — Тя пресуши чашата си. — Меконгската обаче е изключение. Да ви почерпя с едно, полицай?
Хари поклати глава. Тя щракна с пръсти и отново напълниха чашата ѝ.
— Тук ме познават. Спират, когато сметнат, че съм изпила достатъчно. Тогава обикновено наистина съм изпила достатъчно — засмя се дрезгаво тя. — Дано мястото на нашата среща ви допада, инспекторе. У дома в момента е… малко тъжно. Каква е причината да поискате тази консултация с мен?
Изговаряше думите с пресилено отчетлива дикция, характерна за хората, които по навик се опитват да скрият честата употреба на алкохол.
— Току-що от хотел „Марадиз“ ни потвърдиха, че заедно с Йенс Бреке редовно сте отсядали там.
— Я виж ти! Най-после някой да си върши работата. Ако поговорите със сервитьора, и той ще потвърди, че с господин Бреке се срещаме тук най-редовно — тя сякаш изплю думите. — Тук е тъмно, анонимността е гарантирана, няма други норвежци, пък и сервират най-вкусната плаа лот в града. Обичате ли змиорки, Хуле? Соленоводни?
Хари се сети за мъжа, когото извлякоха на сушата в околностите на Дрьобак. Беше престоял няколко дни във водата и бледото му мъртвешко лице ги гледаше с детско удивление. Нещо беше опоскало клепачите му. Но вниманието на полицаите бе привлечено от змиорката. Опашката ѝ стърчеше от устата му и се мяташе наляво-надясно като сребърен камшик. Хари все още помнеше соления вкус във въздуха. Била е соленоводна змиорка, значи.
— Дядо ми се хранеше почти само със змиорки — продължи Хилде Молнес. — Отпреди началото на войната, та чак до смъртта си. Тъпчеше се с тях до пръсване, не можеше да им се насити.
— Получих някои сведения по отношение на завещанието.
— Знаете ли защо ядеше толкова много змиорки? Ама и аз съм една! Откъде ще знаете? Дядо беше рибар, но това било точно в навечерието на войната и в Йорща никой не купувал змиорки. Знаете ли защо?
Хари видя как по лицето ѝ премина същата онази сянка на страдание като в градината.
— Госпожо Молнес…
— Попитах ви дали знаете.
Той поклати глава.
Хилде Молнес снижи глас и подхвана, като натъртваше на всяка сричка, почуквайки върху покривката с дългия си червен нокът:
— Същата зима в морето потънала шхуна. Случило се в тихо време и само на няколкостотин метра от сушата, но било толкова студено, че никой от деветимата на борда не успял да се спаси. На мястото, където потънала шхуната, имало подводна яма и нито един труп не бил намерен. После тръгнала мълва, че във фиорда са се навъдили много змиорки. Смята се, че змиорките се хранят с удавници, ако не знаете. Голяма част от загиналите в корабокрушението били роднини на живеещите в Йорща и продажбата на змиорки секнала отраз. Хората дори се бояли някой да не ги види да носят змиорки в пазарската мрежа. Дядо открил, че си струва да продава другата уловена риба, а змиорките да яде сам. Сунмьорец, какво да го правиш…
Хилде Молнес вдигна чашата от подноса и я сложи върху масата. По покривката се разстла тъмен пръстен.
— Явно са му се усладили. „Удавниците бяха само девет — казваше дядо. — Няма как телата им да са стигнали за толкова много змиорки. Може и да съм изял една-две, които са си похапнали от клетниците. Какво толкова? И така да е, не съм усетил да има разлика във вкуса.“ Не бил усетил разлика! Оригинално, а? — въпросът прозвуча като ехо от наскоро чута реплика. — Вие как мислите, Хуле? Дали змиорките са изяли онези рибари?