Двайсет и шеста глава
Лек бриз рошеше гальовно късо подстриганата му коса. Хари стоеше в края на плоския покрив и гледаше града от птичи поглед. Присвиеше ли очи, всичко се превръщаше в просната светла завеса, която блещукаше и премигваше.
— Слизай оттам — обади се глас зад гърба му. — Притесняваш ме.
Лиз седеше на шезлонг с кутийка бира в ръка. Хари отиде в управлението и я завари зарината в купища доклади, които чакаха да бъдат прочетени. Наближаваше полунощ и Лиз се съгласи, че е време да си върви. Заключи кабинета, заедно се качиха с асансьора до дванайсетия етаж, откриха, че вратата към покрива е заключена, излязоха през прозореца, откачиха аварийната стълба и по нея се добраха до горе.
Воят на корабна сирена проряза неочаквано влакнестата звукова завеса на автомобилния трафик.
— Чу ли? — попита Лиз. — През детството ми татко често повтаряше, че в Банкок се чувало как слоновете си подвикват един на друг, докато ги транспортират с речните лодки. Идвали от Малайзия, защото горите на остров Борнео били изсечени. Стояли оковани с вериги за палубата на път към севернотайландските гори. Когато дойдох тук, дълго време наистина си мислех, че чувам не сирени, а тръбните призиви на слонски хоботи.
Ехото замря.
— Госпожа Молнес има мотив, но достатъчен ли е, за да извърши убийство? — попита Хари и скочи долу. — Ти би ли убила някого за правото да се разпореждаш с петдесет милиона крони в продължение на шест години?
— Зависи за кого става дума. Сещам се за двама-трима хубостници, които бих пречукала и за по-малко.
— Въпросът е дали петдесет милиона за шест години и пет милиона за шейсет години са едно и също.
— Ни най-малко.
— Ето, виждаш ли. По дяволите!
— На теб иска ли ти се да е била тя? Госпожа Молнес?
— Нищо не ми се иска. Целта ми е да открием убиеца и най-после да си се прибера вкъщи.
Лиз се оригна впечатляващо гръмко, кимна одобрително на „постижението“ си и остави бутилката с бира.
— Горката им дъщеря. Рюна ли се казваше? Ами ако майката бъде обвинена, че е убила бащата от користни подбуди?
— Знам, да. За щастие Рюна е кораво момиче.
— Сто процента ли си сигурен?
Той сви рамене и протегна ръка към небето.
— Какво правиш, Хари?
— Разсъждавам.
— Питам за ръката. Защо я вдигна нагоре?
— Събирам енергия от всички хора долу. Това осигурявало безсмъртие. Вярваш ли в такива неща?
— Разделих се с тази илюзия още на шестнайсет, Хари.
Той се обърна, но в нощния мрак не видя лицето ѝ.
— Заради баща ти ли?
Хари видя как рязко очертаният силует на главата ѝ кимна.
— Да. Моят баща носеше света на плещите си. Уви, светът се оказа непосилно тежък.
— Как… — Хари млъкна.
Чу се хрущене: Лиз смачка тенекиената кутийка.
— Поредната трагична история за ветеран от Виетнамската война. Открихме го в гаража, в пълна униформа и с пушката до себе си. Беше съставил дълго писмо, адресирано не до нас, а до щатската армия. В него признаваше, че не успял да понесе избягването от отговорност. Разбрал го, когато през 1973 година гледал от хеликоптера, докато се отделяли от покрива на американското посолство в Сайгон, и наблюдавал отвисоко как отчаяни южновиетнамци щурмуват посолството, за да потърсят закрила от вражеските войски, нахлуващи в града. Пишеше, че изпитвал скрупули за действията на военната полиция, отблъснала с прикладите на пушките напиращата тълпа — всички онези хора, на които американците били обещали да спечелят войната, обещали били демокрация. В качеството си на офицер се чувствал съучастник в решението на американската армия първо да евакуира своите войници за сметка на виетнамците, сражавали се рамо до рамо с тях. Баща ми посвещаваше военния си принос на тях и изразяваше съжаление, задето не е имал доблестта да се нагърби с тази отговорност. Накрая изпращаше поздрави на мама и на мен и ни заръчваше да го забравим възможно по-бързо.
Хари изпита неистово желание да запали цигара.
— Бремето на тази отговорност е било твърде голямо.
— Да. Но по-лесно е, предполагам, да поемеш отговорност за мъртвите, отколкото за живите. Ние, оцелелите, ще трябва да се грижим за тях, Хари. Ние, живите. Все пак именно тази отговорност ни води напред.
Отговорност. Ако се беше опитал да погребе нещо през последната година, то това нещо беше отговорността. Била тя за живите или за мъртвите, за себе си или за другите. Отговорността само обременява с вина и така или иначе никога не се възнаграждава. Не, Хари не смяташе отговорността за своя движеща сила. Навярно Турхюс има право. Едва ли мотивите на Хари да види как справедливостта възтържествува са чак толкова благородни. Изглежда, само глупавото честолюбие му пречи да приеме случая за приключен. Тъкмо това честолюбие му вменява фиксидеята да пипне този или онзи, все едно кого, само и само да постигне осъдителна присъда и да удари върху папката с делото печата „разкрито“. Дали тлъстите вестникарски заглавия и добавените нашивки на пагона, след като се върна от Австралия, наистина означаваха толкова малко за него, колкото показваше? Дали идеята да прегази всичко и всички само за да потърси възмездие за посегателството над сестра си не се явяваше просто благовиден предлог? А зад него да се крие всъщност неистовата амбиция да трупа успехи.