— Ало! Попитах те дали говориш английски.
Джим се затрудни да определи акцента му и му отговори на бруклински:
— При всички случаи по-добре, отколкото тайски. С какво да ти помогна? Коя фирма търсиш?
— Не търся фирма. Искам да поговоря с теб.
— С мен ли? Да не си инспектор от охранителната фирма? Ще ти обясня за уокмена…
— Инспектор съм, но полицейски. Казвам се Хуле. Моят колега Нхо…
Хари отстъпи крачка встрани. Зад него на вратата стоеше Нхо с дежурната подстрижка в стил „помпадур“ и прясно изгладена бяла риза. И двете неща не оставиха и капка съмнение у Джим, че тайландецът му показва истинска значка. Джим присви едното си око.
— Полиция, а? А бе, вие при един и същи бръснар ли ходите? Никога ли не ви е хрумвало да експериментирате с нещо ново? Такова например. — Джим посочи небрежно разрошената си прическа и се засмя гръмко.
Високият се поусмихна.
— Ретромодата от осемдесетте явно още не е стигнала до полицейските управления.
— Коя мода?
— Няма значение. Има ли кой да те смени за малко и подходящо място, където да поговорим?
Джим разказа, че дошъл в Тайланд преди четири години на почивка с приятели. Взели си мотоциклети под наем и потеглили на север. В малко селце по течението на река Меконг на границата с Лаос един от компанията проявил глупостта да купи опиум и да го пъхне в раницата си. На връщане полицейски патрул ги накарал да отбият и ги претърсил. На прашния селски път насред Тайланд им станало ясно, че приятеля им го грози продължителен престой в затвора.
— По закон имат право да екзекутират наркотрафиканти, мамка му. Знаете ли? Ние тримата не бяхме сторили нищо нередно, ама си помислихме, мама му стара, че и ние ще загазим — ще ни осъдят за съучастничество или нещо подобно. Защото, мама му стара, аз съм чернокож американец и се вписвам доста добре в представата за типичния трафикант на хероин. Ударихме го на молби и мина време, докато загреем положението: един от полицаите подхвърли, че можело да минем и само с глоба. И така, събрахме всичките си кинти, те конфискуваха опиума и ни пуснаха да си вървим. Майчице, колко бяхме щастливи. Ама възникна проблем: за да се върнем в Щатите, ни трябваха пари за билети, нали? После…
Джим разказа с много думи и с още повече жестове цялата си одисея в Тайланд. Известно време се пробвал да работи като екскурзовод на американски туристи, но закъсал с разрешителното за пребиваване, после гледал да се спотайва — тогава го издържала тайландската му приятелка. Дошло време другите да се прибират, а той решил да остане. След множество перипетии се сдобил с разрешително за пребиваване, защото му предложили да работи като охрана на паркинг. За сградите, където са офисите на международните компании, им трябвали хора, говорещи английски.
Джим дрънкаше на поразия и накрая се наложи Хари да го прекъсне.
— Само дано тайландският ти колега не разбира английски. — Джим погледна притеснено Нхо. — Онези момчета, на които бутнахме подкупа…
— Спокойно, Джим. Тук сме по друг въпрос. На трети януари, към четири часа, тук е бил паркиран тъмносин мерцедес. Сещаш ли се за такава кола?
Джим се засмя с цяло гърло.
— Ако ме беше питал кое парче на Джими Хендрикс слушах допреди малко, щях да ти отговоря, човече. Но какви коли влизат и излизат от паркинга… — Той разпери ръце.
— На входния пункт изтеглихме от машината билет за паркинга. Не можеш ли да провериш в системата, ако въведеш регистрационния номер или нещо такова?
Джим поклати глава.
— Нямаме толкова съвършена система за проверка. По-голямата част от паркинга е под видеонаблюдение и ако се случи нещо, проверяваме впоследствие.
— Впоследствие ли? Да не искаш да кажеш, че правите видеозапис?
— Точно така.
— Не забелязах при теб да има монитори.
— Защото монитори няма. Паркингът е на шест нива. Не разполагаме с капацитет да наблюдаваме всички нива в реално време. Пък и повечето крадци, като мярнат видеокамера, се стряскат, че ги виждат, и се отказват от намеренията си, нали? Така целта е наполовина постигната. Ако пък някой е толкова тъп да се промъкне и да задигне някой автомобил, имаме кражбата на запис, готова за вас, полицаите.
— Колко време се пазят записите?
— Десет дни. За толкова време повечето хора обикновено откриват дали нещо в колата им липсва. После използваме същите ленти за нови записи.
— Значи имате на запис какво се е случвало в паркинга на трети януари между шестнайсет и седемнайсет часа?