„Навярно Хуле се нуждае именно от такава задача в момента“, утеши се Бярне Мьолер.
— Съжаляваме, че се налага да ви отнемем толкова ценен кадър — заключи Аскилсен.
Бярне Мьолер едва се сдържа да не прихне.
Трета глава
Откриха го в ресторант „Скрьодер“ на улица „Валдемар Тране“ — стара, достолепна кръчма в пресечната точка на източно и западно Осло. Истината изисква да се уточни, че кръчмата беше повече стара, отколкото достолепна. Достолепието ѝ се изчерпваше с хрумването на градската управа да обяви кафявите, окадени от цигарен дим помещения за паметник на културата, но опитът за увековечаване славата на ресторанта не бе успял да повлияе на клиентелата — подложен на социални гонения, застрашен от изчезване вид, включващ стари пияници, вечни провинциални студенти и донжуани с поовехтяла фасада.
Двамата полицаи видяха високата фигура да седи под стара картина, изобразяваща църквата в Акер. Въздушната струя, нахлула от вратата, разлюля димната завеса. Русата коса, подстригана съвсем късо, стърчеше на иглички, а тридневната брада върху изпосталялото, белязано от страдание лице беше прошарена, макар притежателят ѝ да не бе прехвърлил трийсет и пет. Седеше сам, с изправен гръб, облечен в закопчано двуредно палто, сякаш всеки момент се канеше да си тръгва. Сякаш халбата бира, сервирана пред него, не беше източник на удоволствие, а работа, която трябва да се свърши.
— Посъветваха ни да те потърсим тук — подхвана по-възрастният от двамата полицаи и седна на стола срещу него. — Аз съм полицай Валер.
— Виждате ли онзи мъж в ъгъла? — попита Хуле, без да вдига поглед.
Валер се извърна. В ъгъла седеше възрастен мъж, само кожа и кости, взираше се в чаша с червено вино и се люлееше напред-назад. Все едно зъзнеше.
— Наричат го последния мохикан.
Хуле вдигна глава и им се усмихна широко. Очите му приличаха на синьо-бели топчета, замрежени от паяжина червени жилки, а погледът му се бе вперил някъде в гърдите на Валер.
— Бивш моряк от търговския флот — обясни Хари с пресилено ясна дикция. — Допреди няколко години имаше доста от неговото поколение, но вече останаха малцина. Този е бил обстрелван с торпедо два пъти по време на войната. Мисли се за безсмъртен. Миналата седмица го намерих да спи в снежна пряспа по улица „Глюксте“, след като „Скрьодер“ беше затворил. Навън беше пълно мъртвило, тъмно като в рог и осемнайсет градуса под нулата. Разтърсих го, за да дойде на себе си, а той само ме погледна и ме прати да вървя по дяволите.
Хари се разсмя високо.
— Виж какво, Хуле…
— Снощи отидох до масата му и го попитах помни ли случката. Все пак го бях спасил от измръзване. И какво, мислите, ми отговори този хубостник?
— Мьолер иска да те види, Хуле.
— Каза, че бил безсмъртен. „Мога да живея като никому ненужен ветеран в тази скапана страна. Но е адски гадно, когато и свети Петър те пъди — това вече не си е работа.“ Чуйте го само! Дори свети Петър не искал…
— Наредиха ни да те отведем в управлението.
Върху масата на Хуле тупна нова халба.
— Да оправим сметката, Вера — поиска той.
— Двеста и осемдесет — отговори сервитьорката, без дори да погледне тефтера си.
— Майчице — промърмори по-младият полицай.
— Не ми връщай, Вера.
— Уха. Благодарско — и тя изчезна.
— Най-доброто обслужване в града — обясни Хари. — Случва се да те забележат и без да размахваш две ръце.
Лицето на Валер се бе изопнало и кожата стоеше опъната върху челото, където една вена изпъкваше подобно на гърчеща се синя змия.
— Нямаме време да слушаме пияндурските ти истории, Хуле. Предлагам да пропуснеш последната хал…
Хуле вече бе поднесъл чашата към устните си и пиеше.
Валер се надвеси над масата. Едва се сдържаше да не повиши глас:
— Знам те що за стока си, Хуле. И не те харесвам. Ако зависеше от мен, отдавна да си изхвърчал от системата. Отрепки като теб петнят имиджа на полицията. Но сме дошли за друго. Възложиха ни да те отведем при шефа. Мьолер е добър човек. Може да ти даде още един шанс.
Хуле се оригна, Валер се отдръпна погнусен.
— Какъв шанс?
— Да покажеш в какво те бива — отвърна по-младият полицай и се усмихна хлапашки.
— Ей сега ще видите в какво ме бива — усмихна се Хуле, надигна халбата и отметна назад глава.
— Я зарежи тези глупости! — Валер почервеня, докато двамата с колегата му наблюдаваха как адамовата ябълка на Хари подскача нагоре-надолу по небръснатия му врат.
— Доволни ли сте? — попита Хуле и стовари празната халба върху масата.
— Работата ни…
— … ми е през оная работа — прекъсна ги Хари и си закопча палтото. — Щом му трябвам на Мьолер, да ми се обади или да изчака да се появя утре на работа. Сега се прибирам и се надявам през следващите дванайсет часа да не ми се мяркате пред очите. Е, господа…