— По-добре ми кажи кой е мъжът на снимките.
— Не мога. Съжалявам, Хуле.
— Атле Молнес ли е?
Льокен заби поглед в масата и се подсмихна под мустак.
— Не, не е той. Всъщност именно посланикът инициира това разследване.
— Да не би…
— Както казах, нямам право да ти издавам каквото и да било. Ако двата случая, по които работим, се окажат свързани, молбата ти може и да добие актуалност, решението обаче зависи изцяло от нашите началници. — Льокен стана. — Изморен съм.
— Как мина? — попита Сунторн, когато Хари се качи в колата.
Хари му поиска цигара, запали я и жадно пое дима в дробовете си.
— Нищо. Напразно се разкарахме. Според мен този тип е чист.
Хари седеше в апартамента.
Близо половин час говори със сестра си. Е, всъщност през повечето време говореше тя. Невероятно е колко много неща могат да се случат в човешкия живот за малко повече от седмица. Сьос каза, че се чула с баща им. Уговорили се да му гостува в неделя на обяд. Щяла да изпържи кюфтета. Надявала се баща им да поприказва. Хари се надяваше на същото.
После разлисти бележника си и набра друг номер.
— Ало? — обади се глас отсреща.
Хари притаи дъх.
— Ало? — повтори гласът.
Хари прекрати връзката. В гласа на Рюна долови почти умолителна нотка. Нямаше никаква представа защо ѝ бе позвънил. Няколко секунди по-късно телефонът изписука. Вдигна слушалката в очакване да чуе гласа ѝ. Но чу гласа на Йенс Бреке.
— Сетих се — започна разпалено той. — Докато се качвах с асансьора от подземния паркинг към кабинета, някакво момиче се качи от първия етаж и слезе на петия. Сигурно ме е запомнила.
— Кое ти дава тази увереност?
Прозвуча малко сконфузен смях.
— Поканих я на среща.
— Сериозно?
— Да. Работи за „МакЕлис“, виждал я бях няколко пъти. В кабината се возехме само двамата и тя се усмихваше толкова сладко; поканата просто ми се изплъзна.
Настана мълчание.
— И се сещаш за това чак сега?
— Не, но едва сега си спомних кога се е случило. Вече бях изпратил посланика до подземния паркинг. Кой знае защо, в ума ми е останало, че е било предния ден. Като поразмислих обаче, се сетих: тя се качи на първия етаж, следователно съм идвал от по-долен етаж. По принцип рядко слизам в подземния паркинг.
— Тя какво отговори?
— Прие и аз веднага съжалих. Исках само да пофлиртувам. Затова ѝ поисках визитката и обещах да се обадя, за да се уговорим допълнително. Изобщо не я потърсих, разбира се, но въпреки това си мисля, че ме е запомнила.
— Пазиш ли визитката ѝ? — Хари се чувстваше като ударен с мокър парцал.
— Да. Готино, а?
— Виж, Йенс, всичко това е супер, но не е толкова лесно. Все още нямаш алиби. Чисто теоретично не е изключено да си слязъл обратно в подземния паркинг, след като си се заговорил с момичето. Какво пречи: качваш се само да вземеш нещо от кабинета си и после обратно надолу с асансьора, нали?
— О — озадачено пророни Йенс. — Ама…
Млъкна и въздъхна.
— Дявол да го вземе. Прав си, Хари.
Трийсет и пета глава
Хари се сепна от съня си. Над монотонното бумтене на уличното движение от моста „Таксин“ чу рев на лодка, която потегли от Чао Прая. Изпищя свирка, светлината запари в очите му. Той се надигна в леглото, зарови глава в шепите си и изчака пищенето да замлъкне. Изведнъж му просветна, че всъщност звъни телефонът. Вдигна неохотно слушалката.
— Събудих ли те? — Пак се обаждаше Йенс Бреке.
— Няма значение.
— Аз съм идиот. Толкова съм глупав, че не знам дали ще намеря смелост да ти кажа за какво ти звъня.
— Ами недей тогава.
Настъпи мълчание, нарушено само от издрънчаването на монета, която се плъзна в автомата.
— Майтапя се. Давай.
— Добре, Хари. Цяла нощ не съм мигнал да размишлявам и да се опитам да си спомня какво точно съм правил, докато съм бил в кабинета си онази вечер. Представяш ли си, помня с точност до десетата стойността на валутни трансфери, осъществени преди няколко месеца, но не мога да си спомня елементарни факти, докато лежа в затвора с надвиснало над мен подозрение в убийство. Как си го обясняваш?
— Възможно е именно тази твоя избирателна памет да е причината. Това не сме ли го обсъждали вече?
— Е, ето какво се случи. Спомняш си, казах ти, че си бях изключил телефона, докато стоях в кабинета онази вечер, нали? Снощи лежах и си мислех: ама какъв малшанс, да бях го оставил включен, все някой щеше да ме потърси, разговорът ни да се запише на магнетофона и щях да имам доказателство, че съм бил в офиса. На магнетофонната лента няма как да се фалшифицира часът, както онзи паркинг-охранител е направил с видеозаписа.