— Давай по същество.
— Вярно, бях блокирал входящите обаждания, но се питах не е ли възможно аз да съм набрал някого. Възложих на секретарката ни да прослуша записа на магнетофона в кабинета ми. И, представи си, тя откри разговор и аз си спомних всичко. В осем се обадих на сестра ми в Осло. Да те видя сега как ще обориш това алиби!
Хари нямаше никакво намерение да се опитва.
— Сестра ти може да ти даде алиби и ти наистина си го забравил?
— Не. И знаеш ли защо? Защото тя не си беше вкъщи. Оставих съобщение на телефонния ѝ секретар.
— И се сещаш чак сега? — настоя да узнае Хари.
— Дявол да го вземе, Хари, човек забравя такива неща още преди да е затворил, нали? Ти да не би да помниш какви номера си набирал, без да ти вдигнат, а?
Хари трябваше да признае, че Бреке има право.
— Говори ли с адвоката си?
— Днес не. Исках първо теб да информирам.
— Добре, Йенс. Сега се обади на адвоката си, а аз ще изпратя някого до кабинета ти, за да се установи дали казваш истината.
— Магнетофонните записи важат в съда — в гласа на Бреке се появи напрегната нотка.
— Спокойно, Йенс, не остана много. Ще те пуснат, няма къде да ходят.
В слушалката се чу припукване, когато Бреке издиша.
— Повтори последното, Хари. Много те моля.
— Ще те пуснат.
Йенс избухна в особен сух смях.
— В такъв случай ще те черпя една вечеря, инспекторе.
— По-добре недей.
— Защо?
— Защото съм полицай.
— Наречи го разпит.
— Не мисля, Йенс.
— Както искаш.
От улицата долу се чу пукот — навярно от пиратка или спукана гума.
— Все пак ще си помисля.
Хари затвори, влезе в банята и се погледна в огледалото. Запита се как е възможно да прекараш толкова дълго време в тропически райони и да останеш толкова блед. Не че някога бе питал особено силна любов към слънцето, но преди бързо хващаше загар. Дали начинът му на живот през последната година не бе нарушил пигментацията му? Едва ли. Хари наплиска лицето си със студена вода, спомни си червендалестите лица на пияниците в „Скрьодер“ и пак се погледна в огледалото. Е, слънцето поне беше позачервило носа му.
— Върнахме се в изходна позиция — обобщи Лиз. — Бреке има алиби, а засега се налага да отпишем Льокен.
Тя наведе стола си назад и погледна тавана.
— Предложения, господа? Ако няма, оперативката ни приключи. Правете каквото ви скимне, но все още не съм получила два доклада и очаквам да ги прочета най-късно утре сутринта.
Присъстващите се разотидоха. Остана само Хари.
— Е? — попита Лиз.
— Нищо — отвърна той с незапалена цигара, подскачаща в ъгъла на устата му. Старши инспектор Кръмли бе въвела категорична забрана за пушене в кабинета ѝ.
— Има нещо, виждам.
— Само това исках да знам, старши инспекторе — ъглите на устните му се извиха нагоре. — Че се досещаш.
— Когато пожелаеш да ми кажеш какво има, давай смело — между веждите ѝ се вряза сериозна бръчка.
Хари извади цигарата от устата си и я върна в кутията.
— Добре. — Той стана. — Непременно.
Трийсет и шеста глава
Йенс, с прилежно вързана папийонка, седеше облегнат на стола и се усмихваше с пламнали бузи. Хари го оприличи на момченце, което чака гости за рождения си ден.
— Почти се радвам, че ме държаха затворен няколко дни. Така човек се научава да цени повече малките неща. Като например „Дом Периньон“ от осемдесет и пета.
Щракна с пръсти на келнера, онзи доприпка до масата, вдигна капещата бутилка с шампанско от кофичката с лед и наля.
— Обожавам да ме обслужват сервитьори. Така се чувствам почти свръхчовек. А ти, Хари?
— Все ми е едно. Май не съм по тази част. — Хари опипваше нервно чашата си.
— Хората сме различни, Хари — установи с усмивка Йенс.
Отново изпълваше костюма си. Или просто беше облякъл друг костюм със същата кройка — Хари се затрудняваше да прецени.
— За някои хора луксът е необходим, колкото за други — въздухът — продължи да философства Йенс. — На мен скъпата кола, хубавите дрехи и малко глезотийки са ми нужни, за да се чувствам добре, за да усетя, че съществувам. Разбираш ли ме?
Хари поклати глава.
— Е, значи, от двама ни аз съм по-големият сноб. — Йенс хвана чашата си за столчето. — Вярвай на първото си впечатление, Хари, защото аз наистина съм боклук. А докато за нас, боклуците, има място под слънцето, не възнамерявам да изневерявам на същността си. Наздраве.
Повъртя глътката шампанско в устата си, преди да я преглътне. После оголи зъби и простена от удоволствие. Хари се усмихна и вдигна чашата си. Йенс го изгледа критично.
— Вода? Не е ли крайно време и ти да започнеш да се радваш на живота, човече? Не е нужно да си толкова строг към себе си.