— Понякога е нужно.
— Дрън-дрън. Всички хора сме родени хедонисти. Просто на някои им отнема повече време да го проумеят. Имаш ли си приятелка?
— Не.
— Не ти ли е време?
— Сигурно. Не виждам обаче какво общо има това с хедонизма.
— Няма, прав си. — Йенс надникна в чашата си. — Разказвал ли съм ти за сестра ми?
— Същата, на която си се обадил във вечерта на убийството?
— Да. Впрочем, тя не е обвързана.
Хари се разсмя.
— Не се чувствай задължен да ми се отблагодаряваш, Йенс. Не съм направил нищо кой знае какво, освен да уредя ареста ти.
— Не се шегувам. Страхотна мацка е. Работи като редактор в издателство, но според мен бачка твърде много и не ѝ остава време за личен живот. Пък и плаши мъжете, защото е точно като теб — сериозна жена, знае какво иска. Направило ли ти е впрочем впечатление, че всички норвежки мацки, избрани за мис еди-какво си, използват точно това клише, за да се самоопределят пред журналистите: аз съм жена, която знае какво иска. Адски дразнещо е, че този иначе нелош израз се обезцени до такъв шаблон. — Йенс придоби замислен вид. — Сестра ми прие моминското име на майка ми в деня, когато навърши пълнолетие. А навърши пълнолетие в пълния смисъл на думата.
— Не съм толкова сигурен дали с нея ще си паснем.
— Защо?
— Ами защото съм страхливец. Търся си себеотрицателно момиче с професия в сферата на социалното обгрижване и държа да е толкова красива, че още никой да не е посмял да ѝ го каже.
— Съвсем спокойно се оженѝ за сестра ми — засмя се Йенс. — Няма проблем дори ако не я харесаш. Ужасна работохоличка е, почти няма да я виждаш.
— Тогава защо си се обадил в дома ѝ, а не на работното място? Когато си я потърсил, в Норвегия е било два следобед.
Йенс поклати глава.
— Да си останем между нас: така и не се научих да се оправям с времевата разлика; в смисъл — прибавят ли се часове, или се изваждат. Чувствам се ужасно неудобно. Според баща ми страдам от начална форма на старческа деменция, наследена по майчина линия.
Йенс побърза да увери Хари, че сестра му не проявявала никакви признаци на подобно слабоумие, дори тъкмо обратното.
— Стига толкова, Йенс. Я по-добре разкажи как върви при теб. Вече мислиш ли за брак?
— Шшт… Не изричай тази дума на глас, ще вземеш да ми докараш сърцебиене. Брак… — Йенс потръпна. — Имам проблем: от една страна, не съм моногамен по природа, но от друга, съм романтична натура. Сключа ли брак, трябва да приключа с кръшкането, разбираш ли? А мисълта никога повече през целия си живот да не правя секс с друга жена, освен със съпругата ми, е доста страшничка, не мислиш ли?
Хари се замисли по въпроса.
— Вземи, например, поканата към момичето в асансьора. Според теб кое ме е подтикнало? Чисто и просто ме е хванал гипсът, нали? Само за да си докажа, че още ме бива да се вълнувам от друга жена. Всъщност пълно фиаско. Хилде е… — Йенс затърси думите — … притежава нещо, което не съм открил у никоя друга жена. А доста съм търсил, повярвай ми. Не мога точно да го определя, но ме е страх да се откажа от него, защото трудно ще го намеря другаде.
В тази причина Хари не намери нищо по-различно от всяка друга, която бе чувал хората да изтъкват в полза на взаимоотношенията си със своя партньор. Йенс опипа нервно чашата си и се усмихна накриво.
— Престоят в затвора явно ми е изопнал нервите. Изобщо не ми е присъщо да споделям лични неща. Обещай да не ме издадеш през приятелите ми.
Келнерът се приближи и им направи знак.
— Хайде, започнал е.
— Кой?
Келнерът ги поведе навътре в ресторанта, прекосиха кухнята и тръгнаха да се качват по тясно стълбище. В коридора един върху друг бяха накамарени легени, а на стол седеше възрастна жена и се хилеше с почернелите си зъби.
— От бетеловите орехи е — поясни Йенс. — Отвратителен навик. — Дъвчат ги, докато мозъкът им изгние, а зъбите изпопадат.
Зад една врата Хари чу викове. Келнерът отвори и се озоваха в просторно таванско помещение без прозорци. Двайсетина-трийсетина мъже, сключили затворен кръг, жестикулираха и сочеха, брояха намачкани банкноти и си ги подаваха с бясна скорост. Повечето мъже бяха светлокожи, някои — в светли памучни костюми. На Хари му се стори, че вижда познато лице от Писателския салон в хотел „Ориентал“.
— Бой между петли — оповести Йенс. — Частно мероприятие.
— Защо? — Наложи се Хари да извика, за да надмогне ужасната олелия. — Четох, че в Тайланд боевете с петли все още са законни.
— Не съвсем. Властите разрешиха модифицирана разновидност на боевете: завързват ноктите зад краката, за да не се раняват смъртоносно. А и въведоха фиксирано времетраене, вместо боят да продължи, докато единият падне мъртъв. А тук се действа по старите правила. И няма ограничения за залозите. Да се приближим, а?