Хари се извисяваше над мъжете отпред и надникна в кръга. Два петела, кафявочервен и оранжев, обикаляха с поклащащи се глави и не изглеждаха ни най-малко заинтригувани един от друг.
— Как ще ги накарат да се сбият? — попита Хари?
— Няма страшно. Петлите се мразят по-силно, отколкото бихме се намразили двамата с теб.
— Защо?
— Защото се намират в един кръг. Защото са петли.
После, като по зададен сигнал, птиците се нахвърлиха една върху друга. Хари виждаше единствено пляскащи криле и хвърчаща слама. Мъжете крещяха от възбуда, а неколцина започнаха да подскачат. Из помещението плъзна странна, сладникавогорчива миризма на адреналин и пот.
— Виждаш ли петела с разделения по средата гребен? — попита Йенс.
Хари не виждаше нищо.
— Той е победителят.
— Как разбра?
— Ами така. Просто знам. Предварително съм наясно.
— Как…
— Не питай — усмихна се Йенс.
Крясъците отведнъж утихнаха. Единият петел лежеше повален. Някой простена, а мъж в сив ленен костюм ядосано удари шапка в пода. Хари погледна умиращия петел. Някакъв мускул под перата потрепна лекичко, после животното застина съвсем неподвижно. Изглеждаше абсурдно. Всичко бе започнало уж на игра, като боричкане, придружено от възгласи.
Покрай лицето на Хари прелетя окървавено перо. Тайландец с широки панталони вдигна мъртвия петел. Човекът едва се сдържаше да не заплаче. Другият петел поднови обхождането на кръга. Сега Хари забеляза разделения му гребен.
Келнерът се приближи до Йенс с пачка банкноти. Част от зрителите хвърлиха поглед към Бреке, някои кимнаха, но никой не обели дума.
— Случва ли се да загубиш? — поинтересува се Хари, след като заеха масата си в ресторанта.
Йенс запали пура и си поръча коняк, отлежал „Ричард Хенеси“ с четирийсет процента алкохолно съдържание. Келнерът попита два пъти дали е чул правилно. Направо не беше за вярване, че този Йенс е същият, когото Хари бе утешавал по телефона предния ден.
— Знаеш ли защо хазартът е болест, а не професия, Хари? Защото патологично пристрастеният към хазарта обича риска. Живее и диша заради тръпката на неизвестността.
Изпускаше дим на тлъсти клъбца.
— При мен е обратното. За да елиминирам риска, съм готов да стигна до екстремни крайности. Като приспаднеш разноските, от спечелената днес сума няма да остане много. Да не говорим за хвърления труд.
— Но никога не губиш?
— Имам прилична възвръщаемост.
— Прилична възвръщаемост? Да разбирам ли, че рано или късно хазартните типове се принуждават да заложат цялото си имущество?
— Нещо такова.
— А не се ли губи част от очарованието на хазарта, ако предварително знаеш изхода?
— Очарование? — Йенс вдигна пачката банкноти. — На мен това ми се струва достатъчно чаровно. Обезпечава ми това — направи широк жест с ръка и опаса помещението. — Аз съм просто устроен човек. — Йенс огледа огънчето на пурата. — Или нека си го кажем, както си е: малко си падам сухар.
И избухна във внезапен блеещ смях. Хари се усмихна от куртоазия.
Йенс погледна часовника си и скочи.
— Щатските борси отварят. Очаквам големи сътресения. Ще се чуем. Помисли върху предложението за сестра ми.
Йенс излетя през вратата. Хари остана да си изпуши цигарата и да мисли за сестра му. После взе такси до Патпонг. Не знаеше какво търси, но влезе в един гоу-гоу бар, едва се сдържа да не си купи бира и бързо излезе. Хапна жабешки бутчета в „Льо Бушерон“, а собственикът лично дойде до масата му да му обясни на много лош английски каква носталгия го мъчи по Нормандия. Хари сподели, че дядо му е участвал в Нормандския десант през 1944 година. Не беше съвсем вярно, но поне накара лицето на французина да грейне.
Хари плати сметката и си намери друг бар. До него седна момиче в обувки с нелепо високи токове, погледна го с големите си кафяви очи и го попита иска ли да му направи свирка. „Как да не искам!“ — помисли си той, но поклати отрицателно глава. На телевизор, закачен над покритите с огледала рафтове на бара, излъчваха мач на „Манчестър Юнайтед“. В огледалото Хари виждаше момичета, танцуващи върху малка, интимна сцена точно зад него. Бяха си залепили малки златни звездички от хартия, които едва-едва скриваха зърната на гърдите им, но вършеха работа, колкото барът да не бъде упрекнат, че нарушава закона за голотата. Върху крайно оскъдните бикини всяко момиче имаше закрепено номерче. Полицаите изобщо не питаха с каква цел. Беше им повече от известно, че номерчетата служат, за да се избегнат недоразумения, когато клиент пожелае да откупи момиче от бара. Хари вече я беше забелязал. Номер двайсет. Дим стоеше малко встрани от четирите танцьорки, а измореният ѝ поглед сновеше като радар над наредените до бара мъже. По устните ѝ току пробягваше мимолетна усмивка, но не пробуждаше оживление в очите ѝ. Изглежда, беше успяла да привлече вниманието на един слаб мъж във военна униформа. Немец, предположи Хари, без сам да знае защо заложи именно на Германия. Клиентът гледаше как бедрата ѝ се поклащат лениво наляво-надясно, как лъскавата ѝ черна коса танцува по гърба ѝ, когато се обръща, как съблазнително грее гладката ѝ знойна кожа, сякаш обагряна от пламъка на вътрешен огън. „Ако очите ѝ бяха малко по-различни, щеше да е красива“, прецени Хари.