За кратка секунда погледите им се срещнаха в огледалото и Хари мигом се почувства сконфузен. Тя не показа с нищо да го е познала. Отмести поглед към телевизионния екран. Там се виждаше гърбът на играч, изчакващ да влезе на мястото на свой съотборник. Същият номер. Двайсет. „Сулшер“ — пишеше най-горе на фланелката. Хари сякаш се отърси от сън.
— По дяволите! — извика той и прекатури чашата си. Кока-колата плисна в скута на упоритата куртизанка. Хари си проправи път към изхода, сподирян от възмутените ѝ викове: „Ти не мой приятел!“.
Не успя да се свърже с Ивар Льокен на домашния му номер и набра Тоние Виг.
— Хари, как ли не се опитвах да вляза във връзка с теб! Снощи Льокен изобщо не се появи. Днес в посолството ми излезе с номера, че разбрал за друг ресторант и ме чакал там. Какво става?
— Друг път ще ти обясня. Знаеш ли къде е сега Льокен?
— Не. Или… момент, днес нали е сряда. Заедно с още двама от посолството се канеха да ходят на тематична вечер в КЧКТ — Клуба на чуждите кореспонденти в Тайланд. Там обаче членуват и мнозина други експати.
— Екс-пати?
— Прощавай, Хари. Екс-патриоти. Чужденци, заселили се и работещи тук.
— Тоест, емигранти?
Тоние Виг се изсмя.
— Не използваме това определение за себе си.
— Кога започва срещата?
— В седем и девет.
— И девет?
— Свързано е с будизма. Девет се смята за щастливо число.
— Виж ти.
— Това е нищо. Да видиш какво става, когато предстоят важни събития. Преди хонконгските представители да пристигнат за сключването на споразумението за BERTS, четирима ясновидци се опитвали цели две седмици да определят възможно най-благоприятната дата и час за подписването. Нямам нищо против азиатците, трудолюбиви и симпатични са, но в някои отношения още не са слезли от дърветата.
— Интересно, обаче трябва да…
— Налага се да приключваме, Хари. Може ли да довършим по-късно?
Хари затвори и поклати глава, потресен от ширещата се снобарщина. А после нумерологията била смехотворна.
Позвъни в участъка и попадна на Рангсан, който му продиктува личния номер на професора изкуствовед от музея „Бенчамабопит“.
Трийсет и седма глава
Двама мъже в зелено връхлетяха храсталака, единият приведен, с ранен другар на раменете. Прикри го зад едно повалено дърво и двамата с другия вдигнаха пушките, прицелиха се и откриха огън в пущинака. Сух глас оповести, че това е безнадеждната битка на Източен Тимор срещу президента Сухарто и неговия терористичен режим.
На подиума някакъв мъж шумолеше нервно с листове хартия. Бе пребродил света, за да разнася историята на страната си, и тази вечер беше от голямо значение за него. В залата на Клуба на чуждите кореспонденти нямаше много хора, едва четирийсет-петдесет човека. Те обаче бяха изключително важни за каузата на оратора; според него заедно можеха да направят това послание достояние на милиони читатели. Стотици пъти беше гледал филма, който прожектираха, и знаеше, че точно след две минути боевете върху лентата ще свършат и той ще се хвърли сам-самичък в не по-малко безмилостния огън на словесната битка.
Ивар Льокен усети ръка на рамото си и подскочи неволно.
— Трябва да си поговорим. Веднага — прошепна му глас.
В полумрака различи лицето на Хуле. Стана и двамата излязоха от помещението, докато един партизанин с наполовина изгоряло лице, застинало в неподвижна маска, обясняваше защо е прекарал последните години от живота си в индонезийската джунгла.
— Как ме откри? — попита Льокен, когато излязоха.
— Тоние Виг ми подсказа къде да те търся. Често ли идваш тук?
— Зависи какво разбираш под често… Обичам да съм в час със събитията. Пък и с някои хора тук водя ползотворни разговори.
— Със служители на датското и шведското посолство, например?
Златният зъб проблесна.