— Както споменах, обичам да съм информиран. Какво става?
— Много неща.
— По-конкретно?
— Знам кого разработвате. Случаите са свързани.
Усмивката на Льокен изчезна.
— Странно, но още през първите дни от пристигането ми тук се озовах на един хвърлей от мястото, откъдето си го наблюдавал.
— Сериозно? — не пролича дали Льокен влага подигравка.
— Старши инспектор Кръмли реши да ме заведе на туристическа обиколка по реката. Показа ми къщата на някакъв норвежец, който преместил цял храм от Бирма в Банкок. Знаеш кой е Уве Клипра, нали?
Льокен не отговори.
— И така… Снощи, докато гледах футболен мач, изведнъж навързах нещата.
— Защо точно по време на футболен мач?
— Най-прочутият норвежец в света играе в любимия отбор на Клипра.
— Е, и?
— Знаеш ли под кой номер се състезава Уле Гюнар Сулшер?
— Не. Пък и за какъв дявол ми е притрябвало?
— Момчетата по целия свят знаят. Тениски с неговото име и номер се продават в спортни магазини от Кейптаун до Ванкувър. Случва се и възрастни да си купят негова тениска.
Льокен кимна, без да снема поглед от Хари.
— Двайсети номер — каза той.
— Като на снимката. Изведнъж ми се изясниха и други неща. Дръжката на ножа, забит в гърба на Молнес, е инкрустирана със специална стъклена мозайка, а професор по история на изкуството установи, че ножът е антика от Северен Тайланд, най-вероятно изработен от племето шан. По-рано тази вечер се свързах с професора. Обясни ми, че племето шан населява и територии от Бирма, където — забележи — строи храмове. Характерна особеност на тези храмове била украсата на прозорците и вратите със същите стъклени мозайки като на ножа. На път към теб се отбих у професора и му показах една от снимките ти. Беше категоричен: прозорецът е на храм, построен от шан.
Ораторът от трибуната подхвана речта си. Гласът му звучеше металически и режещо по високоговорителя.
— Добра работа, Хуле. И сега?
— Сега ще ми кажеш какво става зад кулисите, а после аз поемам по-нататъшното разследване.
— Шегуваш се, нали? — разсмя се високо Льокен.
Хари ни най-малко не се шегуваше.
— Интересно предложение, Хуле, но не мисля, че ще стане. Началниците ми…
— „Предложение“ не е точната дума, Льокен. Опитай с „ултиматум“.
Льокен се разсмя още по-гръмко.
— Едно трябва да ти се признае, Хуле: голям мъжкар си. Защо реши, че си в позиция да поставяш ултиматуми?
— Ако разкрия на тайландския полицейски началник какви ги вършите, ще се сдобиете с ужасно голям проблем.
— А теб ще те изритат, Хуле.
— За какво? Първо, изпратен съм тук със задачата да разследвам убийство, а не да спасявам задниците на норвежки бюрократи. Не възразявам да закопчаете педераст, но това не е моя отговорност. А когато от Стуртинга разберат, че не са били осведомени своевременно за вашето разследване, моето лично предположение е, че друг, а не аз, ще трепери да не му теглят шута. По моя преценка рискът да остана без работа е по-голям, ако стана съучастник, укривайки информация. Цигарка?
Хари протегна към Льокен пълна кутия „Кемъл“. Онзи първо поклати глава, но после размисли. Хари запали и тогава поднесе огънче и на Льокен. Седнаха на два стола до стената. В клуба изригнаха гръмки аплодисменти.
— Защо просто не си затрая, Хуле? Отдавна си се усетил, че не са те командировали тук да се правиш на велик детектив. Какво ти пречеше просто да се обърнеш, накъдето духа вятърът, и да спестиш куп неприятности и на себе си, и на нас, другите?
Хари дръпна силно от цигарата и издиша продължително, като задържа по-голямата част от дима в дробовете си.
— От есента пак пропуших „Кемъл“ — подзе той и се потупа по джоба. — Някогашното ми гадже пушеше тази марка. Не ми даваше от нейните цигари, за да не ми станело навик да я муфтя. Пътувахме с карти „Интеррейл“ и във влака между Памплона и Кан открих, че съм свършил цигарите. Според приятелката ми това щяло да ми бъде за урок. Пътуването трая близо десет часа и накрая се принудих да прося цигари от хора в другите купета, докато моята приятелка най-невъзмутимо си пафкаше „Кемъл“. Странно, нали? — Хари вдигна цигарата и раздуха огънчето. — Когато пристигнахме в Кан, продължих да се снабдявам с цигари от непознати хора. В началото тя намираше поведението ми за забавно. Когато обаче започнах да обикалям от маса на маса в парижките ресторанти, на нея вече не ѝ беше толкова забавно и ми предложи от нейните, но аз отказах. В Амстердам се натъкнахме на нейни познати и аз си взех от техните цигари, а нейната кутия лежеше на масата. Държал съм се детински, така коментира постъпката ми. Купи ми една кутия — ето, каза, тези цигари са твои, пуши от тях. Най-демонстративно ги оставих в хотелската стая. Върнахме се в Осло и продължих в същия дух. Тогава тя ми заяви, че не съм с всичкия си.