— Какви ги вършиш, човече?
Хари коленичи и с ръце събра на купчинка изронилата се от стената мазилка. Не успя да отговори, защото в същия миг парадната входна врата се отвори. Льокен дръпна дръжката на страничната и Хари изскочи навън. В следващия миг двамата вече тичаха приведени през моравата, докато чуваха как истеричният вой на алармата постепенно заглъхва зад гърба им.
— На косъм — отбеляза лаконично Льокен, когато се прехвърлиха през стената.
Хари го погледна. Лунната светлина проблесна в златния му зъб. Льокен дори не се беше задъхал.
Четирийсета глава
След като Хари заби ножицата в контакта, в стената бе изгорял проводник, затова двамата пак седяха под треперливата светлина на стеаринови свещи. Льокен току-що бе отворил бутилка „Джим Бийм“.
— Защо бърчиш нос, Хуле? Не ти ли допада миризмата?
— Миризмата няма грешка.
— А вкусът?
— Чудесен е. С Джим сме стари приятели.
— О, така значи. — Льокен си наля щедро. — Да не би вече да сте поразвалили дружбата?
— Казват, че ми влияел зле.
— И сега кой ти прави компания?
Хари вдигна бутилката с кока-кола:
— Американският културен империализъм.
— Изобщо ли не близваш?
— През есента обърнах няколко бири.
Льокен се позасмя — топло и уютно като в програма на Ерик Бюе.
— Ето къде, значи, било разковничето. А аз си блъсках главата защо Турхюс е избрал точно теб.
Хари схвана, че Льокен му прави своеобразен комплимент: Турхюс би могъл да се спре на много по-голям идиот; причината да се спре на Хари е друга, не липсата му на професионализъм.
— Потиска ли гаденето? — Хари посочи бутилката.
Льокен го изгледа с недоумение.
— Помага ли ти да забравиш за малко работата си? Говоря за момченцата, за снимките, за цялата гадост?
Льокен пресуши уискито на един дъх и си наля пак. Отпи, остави чашата и се облегна.
— Разработил съм специално ноу-хау в тази сфера, Хари.
Хари имаше смътна представа за какво намеква фотографът.
— Знам как мислят, какви пориви ги движат, от какво се възбуждат, на кои изкушения устояват и на кои — не. — Льокен си извади лулата. — Откак се помня, ги разбирам.
Хари не знаеше какво да каже. Затова си замълча.
— Значи вече напълно си скъсал с алкохола? Бива ли те в това, Хуле? Да проявяваш воля? Като в онази история с цигарите: вземаш решение и го отстояваш непреклонно, независимо какво ти коства?
— Сигурно ме бива. Проблемът само е, че решенията невинаги се оказват правилни.
Льокен пак се засмя по специфичния си начин. Напомняше на Хари за смеха на стар приятел. Беше го погребал в Сидни, но той редовно му устройваше нощни посещения.
— В такъв случай си приличаме. Никога през живота си не съм посягал на дете. Мечтал съм за това, фантазирал съм си и съм плакал, но не съм го правил. Представяш ли си?
Хари преглътна. В него бушуваха противоречиви чувства.
— Не знам на колко години съм бил първия път, когато пастрокът ми ме изнасили, но едва ли съм имал повече от пет. На тринайсет забих брадва в бедрото му. Улучих главна артерия, той изпадна в шок и замалко да пукне. Прескочи трапа, остана обаче прикован в инвалидна количка. За пред хората представи травмата като инцидент: брадвата се отплеснала от ръката му, докато цепел дърва. Сигурно е сметнал, че сме квит.
Льокен вдигна чашата и огледа критично кехлибарената течност.
— Навярно ще ти се стори колосален парадокс: при деца, станали жертва на сексуално насилие, статистическата вероятност да се превърнат в сексуални насилници е най-голяма.
Хари направи гримаса.
— Вярно е. Педофилите често знаят точно какво страдание нанасят на децата. Мнозина от тях са преживели на собствен гръб страха, объркването, чувството за вина. Впрочем знаеш ли, че редица психолози прокарват паралел между сексуалната възбуда и влечението към смъртта?
Хари поклати глава. Льокен изгълта питието си.
— На същия принцип като при ухапването от вампир. Мислиш се за мъртъв, а се събуждаш, самият ти вече вампирясал. Безсмъртен и с неутолима жажда за кръв.
— И с вечно влечение към смъртта?
— Именно.
— Какво те прави различен?
— Всички сме различни, Хуле. — Льокен си напълни лулата и я остави върху масата.
Беше си съблякъл черния пуловер с висока яка и по голите му гърди лъщеше пот. Беше жилест, добре сложен, но отпуснатата кожа и залинелите мускули издаваха, че остарява и навярно един ден все пак ще умре.
— В офицерската столова във Вардьо намериха списание с детски порноснимки в шкафчето ми. Получих нареждане да се явя пред командира на базата. Явно съм извадил късмет; не ме докладваха в полицията, защото нямаха основания да ме подозират в друго, освен че обичам да гледам снимки. Затова и досието ми остана чисто. В него вписаха само молбата ми за напускане на военновъздушните сили. Благодарение на разузнавателната ми дейност се свързах с Бюрото за стратегически операции, предшественика на ЦРУ. Изпратиха ме на обучение в Щатите, а после — в Корея под прикритието, че работя за норвежка полева болница.