— За кого всъщност работиш сега?
Льокен сви рамене. С други думи — няма никакво значение.
— Не се ли срамуваш?
— Срамувам се, разбира се — усмихна се вяло Льокен. — Всеки ден. Изпитвам тази слабост.
— Тогава защо ми споделяш всичко това?
— Ами, първо, защото съм твърде стар, за да се крия. Второ, защото с признанията си компрометирам само себе си. И трето, защото срамът ми е по-скоро на емоционална, отколкото на рационална основа.
Единият ъгъл на устата му се повдигна в саркастична усмивка.
— Навремето се бях абонирал за „Архиви на сексуалното поведение“, за да следя дали някой учен е успял да определи какъв точно вид чудовище съм аз. По-скоро от любопитство, отколкото от срам. Прочетох статия за монах педофил в Швейцария. Никога не бил извършвал блудство, но в текста се разказваше как се заключил в една стая и се наливал с рибено масло с парчета стъкло. Така и не я дочетох. Предпочитам да се възприемам като продукт на детството си и на средата, в която съм израснал, но все пак и като човек с морал. Намирам сили да съм в хармония със себе си, Хуле.
— Но как хем си с педофилски наклонности, хем се занимаваш с професионално заснемане на детска проституция? Нали тези неща те възбуждат?
Льокен заби замислен поглед в масата.
— Някога фантазирал ли си как изнасилваш жена, Хуле? Не ми отговаряй. Случвало ти се е, сигурен съм. Това обаче не означава желание да извършиш изнасилване, нали? Не те прави и негоден да разследваш изнасилвания. Макар да разбираш факта, че един мъж може да изгуби самоконтрол, си наясно със същността на деянието. То е грешно. Противозаконно е. Извергът трябва да си плати.
Третата чаша беше гаврътната на екс. Нивото на уискито спадна до етикета на бутилката.
— Съжалявам, Льокен, но обяснението ти не ми се струва никак убедително — поклати глава Хари. — Купуваш детско порно, значи си част от тази индустрия. Без такива като теб изобщо не би имало пазар за тази перверзия.
— Прав си — погледът на Льокен се замъгли. — Не съм светец. Вярно е, че нося своя дял от вината този свят да е пълен със страдание. Какво да кажа в своя защита? Както се пее в една песен, „не съм по-различен от другите: когато вали, и аз се мокря“.
Изведнъж и Хари се почувства стар. Стар и уморен.
— За какво ти бяха онези бучици мазилка? — Льокен говореше малко провлечено.
— Щукна ми нещо. Заприличаха ми на праха, полепнал по отвертката, която открихме в багажника на Молнес. Една такава, жълтеникава на цвят. Не чистобяла като обикновената вар. Ще дам събрания материал за анализ и ще поискам да сравнят химичното му съдържание с варта по отвертката.
— И какво следва от евентуално съвпадение?
Хари сви рамене.
— Никога не се знае. Деветдесет и девет процента от информацията, събрана по време на следствие, се оказва безполезна. Остава ни да се надяваме единият процент ценни сведения да ни проговори.
— Така е. — Льокен затвори очи и се облегна на стола.
Хари слезе на улицата и от един беззъб старец с шапка на „Ливърпул“ купи супа с нудъли и кралски скариди. Човекът му сипа от черна тенджера в найлоново пликче, завърза го и оголи венци. В кухнята Хари намери две дълбоки чинии. Разтърси Льокен и той се сепна в съня си. Нахраниха се в мълчание.
— Май се досещам кой е наредил разработката — подхвана Хари.
Льокен не отговори.
— Разбирам защо не сте можели да забавите шпионската акция, докато Норвегия подпише споразумението с Тайланд. Работата не е търпяла отлагане, нали? Трябвало е бързо да покажете резултати, затова сте започнали тайно.
— Няма да мирясаш, нали?
— Вече има ли значение?
Льокен духна супата в лъжицата си.
— Набирането на доказателства трае дълго. Понякога години. Продължителността на този процес беше по-важна от всичко друго.
— Едва ли някой документ води към инициатора и Турхюс сам ще опере пешкира. Прав ли съм?
Льокен гребна една скарида и заговори на лъжицата пред себе си:
— Обиграните политици винаги си опазват ръцете чисти, нали? Имат си секретари да им вършат черната работа. А секретарите не раздават заповеди. Те просто подхвърлят на някой по-надолу в йерархията какво е нужно, за да задвижи застоялата си кариера.
— Аскилсен?