Льокен лапна скаридата и мълчаливо я сдъвка.
— Какво са обещали на Турхюс, за да оглави операцията? Заместник-директорски пост?
— Не знам. Не обсъждаме такива неща.
— А шефката на полицията? Все пак и тя е поела известен риск.
— Предполагам, е съвестна социалдемократка.
— Политически амбиции ли има?
— Не е изключено. Може пък никой от тях да не рискува толкова много, колкото си мислиш. Вярно, кабинетът ми е в сградата на посолството, но това не означава, че…
— … си на хранилка при тях ли? Тогава за кого работиш? На свободна практика ли си?
Льокен се усмихна на отражението си в супата.
— Я ми кажи, Хуле, както стана с онова твое гадже?
Хари го изгледа неразбиращо.
— С онази, дето отказала цигарите.
— Вече ти обясних. Замина за Англия с някакъв музикант.
— А после?
— Кой е казал, че после е имало нещо?
— Ти. Разбрах го по начина, по който говориш за нея — засмя се Льокен. Остави лъжицата си и се сви в стола. — Хайде де, Хуле. Наистина ли не пропуши повече?
— Пропуши ги пак — тихо отвърна Хари. — Но вече ги спря. Завинаги.
Погледна бутилката „Джим Бийм“, затвори очи и се опита да си припомни топлината на първото питие.
Хари седя, докато Льокен задряма. Заведе го до леглото, зави го с одеяло и излезе.
Охранителят на „Ривър Гардън“ също спеше. Хари се подвоуми дали да не го събуди, но се отказа — всички заслужават да поспят тази нощ, рече си той. Под вратата беше пъхнато писмо. Той го остави неразпечатано върху нощното шкафче до предишното, застана до прозореца и се загледа в товарния кораб, плъзгащ се безшумно под моста „Таксин“.
Четирийсет и първа глава
Някъде към десет Хари влезе в кабинета. Засече се с Нхо. Той пък тъкмо излизаше.
— Разбра ли?
— Какво да разбера? — прозина се Хари.
— За заповедта от шефа?
Хари поклати глава.
— Сервираха ни го на сутрешната оперативка. Началствата са разговаряли.
Хари влетя най-безцеремонно през вратата и Лиз подскочи на стола.
— Добро утро, Хари?
— Не особено. Легнах си чак в пет призори. Какво чувам за разследването?
Лиз въздъхна.
— Началниците ни явно са си поприказвали. Твоята шефка се позовала на свития бюджет и на недостига на кадри. Нямала търпение да се върнеш в Норвегия, а на моя шеф му трият сол на главата заради няколко убийства, чието разследване изостава, откакто подхванахме случая с посланика. Не става дума убийството да бъде изпратено в архива, разбира се, а само приоритетът му да се понижи до нормален.
— Което ще рече…?
— Наредиха ми да се погрижа в рамките на два-три дни да се качиш на самолет за Осло.
— И?
— Обясних, че обикновено самолетните билети за януари са изкупени и свободно място може да се намери най-рано за след седмица.
— Значи разполагаме с толкова, с една седмица?
— Не. Началникът се разпореди, ако икономичната класа е разпродадена, да резервирам място в бизнес класа.
Хари се разсмя.
— И ще профукат ей така трийсет бона? А ще ми говорят за бюджетни икономии! О, определено започва да им пари под краката.
Лиз се облегна на стола и той изскърца.
— Говори ли ти се на тази тема, Хари?
— А на теб?
— Не знам. По-добре е някои неща да си останат недоизказани, не мислиш ли?
— Тогава защо ги обсъждаме?
Тя извъртя глава, вдигна щорите и надникна навън. От мястото, където седеше Хари, слънчевата светлина обрамчи голото ѝ теме с бял ореол.
— Знаеш ли каква е средната заплата на млад полицай в Националната полиция, Хари? Сто и петдесет долара месечно. В системата работят сто и двайсет хиляди колеги и всички се опитват да изхранват семействата си, но на практика им плащаме толкова, че не могат да покрият дори личните си разходи. Странно ли ти е защо част от тях се опитват да си докарат още пари, като си затварят очите за някои неща?
— Не.
Лиз въздъхна.
— Лично аз никога не съм успявала да си заравям главата в пясъка. Бог ми е свидетел, имам нужда от допълнителни доходи, ама просто съвестта не ми позволява. Сигурно звучи като скаутски обет, но всъщност все някой трябва да си върши работата.
— Пък е и твоя…
— … отговорност, знам — усмихна се изморено тя. — Всеки да си носи кръста.
Хари започна да говори. Лиз си донесе кафе, съобщи в централата да не я свързват, започна да си води бележки, донесе още кафе, гледа в тавана, руга и накрая помоли Хари да излезе, за да помисли на спокойствие.
След час го повика пак в кабинета си. Беше бясна.
— По дяволите, Хари, даваш ли си сметка какво искаш от мен?
— Да. И както виждам, ти също си даваш сметка.
— Рискувам да си изгубя работата, ако се съглася да ви покрия вас двамата с Льокен.