— Добрутро, свате, както се казва.
— Майната ти!
Хари се ухили.
В Банкокската търговска камара телефона вдигна жена, но когато Хари заговори на английски, тутакси затвори. Той помоли Нхо да се обади и му продиктува буква по буква името, записано върху корицата на анализа в кабинета на Клипра.
— Нужно е само да разбереш с какво се занимава фирмата, кой е собственикът, съвсем основни неща.
Нхо изчезна, а Хари барабани няколко минути с пръсти по бюрото. После набра един номер.
— Хуле — вдигна човекът отсреща.
Баща му съобщаваше фамилното си име по стар навик, все едно при него още живее цяло семейство. Сякаш майката още седи в зеления стол в дневната и бродира или чете. Хари подозираше, че Улав Хуле е започнал да си говори с нея.
Баща му тъкмо бе станал. Хари го попита как смята да прекара деня. Остана изненадан: старият се канел всеки момент да тръгва към вилата в Раулан.
— Да насека малко дърва — поясни той. — Започнаха да привършват.
Не беше стъпвал във вилата от смъртта на съпругата си.
— Как я караш? — попита баща му.
— Супер. Скоро ще се прибирам. Сьос как е?
— Бива, но от нея едва ли ще излезе готвач.
И двамата се засмяха. Хари си представи в какво състояние е била кухнята след неделните кулинарни упражнения на сестра му.
— Да ѝ донесеш подарък — подсети го баща му.
— Ще измисля нещо. А на теб какво да ти взема? Някакви желания?
Настъпи мълчание. Хари изруга наум. Знаеше, че и двамата мислят едно и също: Хари не може да донесе на баща си онова, което най-много желае. Вечната стара история: тъкмо бе налучкал как най-сетне да го изтръгне от депресията и с някоя случайна реплика или постъпка пак му напомняше за покойната му съпруга и той отново се вглъбяваше в самоналожената си безмълвна изолация. Сьос страдаше още повече. С баща им бяха „най-най-най-добри приятели“ — по израза на бащата. А сега, когато и Хари беше заминал, самотата ѝ се бе удвоила.
Баща му се прокашля.
— Ами, вземи ми… тайландска риза.
— Сериозно?
— Да, много ги харесвам. И чифт маратонки „Найк“. В Тайланд били много евтини, така поне разправят. Вчера извадих от шкафа старите, но вече не стават за нищо. Впрочем в добра кондиция ли си? Да отскочим до Хансеклайва да проверим?
Хари затвори и усети странна буца да засяда в горната част на гърдите му.
Отново я сънува. Развяваше червената си коса със спокоен, безметежен поглед. Хари очакваше дежурната развръзка: да види как от устата и очните ѝ ябълки избуяват водорасли, но този път не стана така.
— Йенс е.
Хари се събуди и установи, че е вдигнал слушалката в просъница.
— Йенс? — Учуди се защо изведнъж бе получил сърцебиене. — Нещо си започнал да добиваш лошия навик да звъниш все в неудобно време.
— Извинявай, Хари, но ситуацията е критична. Рюна изчезна.
Хари мигом се отърси от съня.
— Хилде не е на себе си. Рюна обещала да се прибере за вечеря, а вече е три след полунощ. Обадих се в полицията. Изпратиха съобщение до всичките си патрули, но искам да помоля и теб за помощ.
— Каква помощ?
— Знам ли? Ще наминеш ли? Полудявам. Хилде се скъсва от рев.
Хари си представи сцената. Не изпитваше желание да присъства на живо.
— Виж, Йенс, през нощта няма какво да направя. Дай ѝ един диазепам, ако не е твърде пияна, и се обади на всички приятелки на Рюна.
— И от полицията ме посъветваха същото. Хилде твърде, че Рюна няма приятелки.
— По дяволите!
— Какво?
Хари се надигна и седна. Така или иначе, вече не се надяваше да го хване сън.
— Прощавай. След час съм при вас.
— Благодаря, Хари.
Четирийсет и втора глава
Хилде Молнес определено белне твърде пияна, за да пие диазепам. В интерес на истината не бе в състояние да поеме нищо повече — освен вероятно още алкохол.
Йенс изобщо не забелязваше състоянието ѝ. Тичаше като подгонен заек до кухнята и обратно и носеше вода за алкохола и лед.
Хари седеше на дивана и полуразсеяно слушаше ломотенето ѝ.
— Според нея се е случило нещо ужасно — изтълкува приказките ѝ Йенс.
— Обясни ѝ, че в повече от осемдесет процента от всички подобни случаи изчезналият се прибира у дома жив и здрав — поръча Хари, все едно се налагаше думите му да бъдат преведени на нейния пиянски език.
— Вече ѝ го казах. Но тя смята, че нещо лошо е сполетяло Рюна. Усещала го инстинктивно.
— Я стига глупости!
Йенс седеше на ръба на стола и кършеше ръце. Изглеждаше напълно неспособен да предприеме каквото и да било и гледаше Хари почти умолително:
— Напоследък често се случваше двете с Рюна да се сдърпат. Та си мислех…