— Чука?
— Чука ами. Как се чувстваш в ролята на чука, Йенс Бреке?
В пет и половина Хари звънна в управлението и след като три пъти го прехвърляха на нов човек, най-накрая попадна на полицай с приемлив английски. Той му съобщи, че от изчезналата няма ни вест, ни кост.
— Ще се появи — изрази надежда той.
— Със сигурност. Навярно си лежи в някой хотел и ще се обади след закуска.
— Моля?
— Навярно… няма значение. Благодаря за съдействието.
Йенс го изпрати до стълбите. Хари вдигна очи към небето. Нощта избледняваше.
— Когато всичко това свърши, съм намислил да те питам нещо. — Йенс си пое дъх и се усмихна безпомощно. — Хилде се съгласи да се омъжи за мен. Трябва ми кум.
Едва след няколко секунди Хари загря какво искат от него. От смайване загуби дар слово.
Йенс оглеждаше върховете на обувките си.
— Знам, звучи странно да се оженим толкова скоро след смъртта на съпруга ѝ, но си имаме причини.
— Сигурно, обаче аз…
— Познаваш ме едва отскоро? Така е, Хари, но ако не беше ти, сега нямаше да съм на свобода — вдигна глава и се усмихна. — Поне си помисли.
Хари спря такси по улицата. Над покривите на изток просветляваше. Мислеше, че смогът се разпръсква през нощта, но явно просто се спотайваше между сградите, за да подремне, а сега се вдигаше заедно със слънцето и рисуваше величествен ален изгрев. Поеха по Силом Роуд. Пилоните за магистралата хвърляха продълговати безмълвни сенки върху напръскания сякаш с кръв асфалт. Сенки като от спящи динозаври.
Хари седеше на леглото и се взираше в нощното шкафче. Чак сега му дойде на ума, че писмото от Рюна може да съдържа информация къде е заминала. Рязко дръпна чекмеджето, извади второто писмо и го отвори с ключа за апартамента. Навярно заради еднаквите пликове беше приел по презумпция, че и двете писма са от Рюна. Това писмо обаче се оказа набрано на компютър и разпечатано на лазерен принтер. Посланието беше кратко и стегнато:
Хари Хуле. Виждам те. Не се доближавай. Тя ще се появи невредима, когато се качиш на самолет за вкъщи. Мога да те намеря навсякъде. Сам си, ужасно сам. Двайсети номер.
Сякаш някой го стисна за гърлото. Изправи се, за да си възвърне способността да диша.
„Това не се случва — помисли си. — Не може да се случва. Не и пак.“
Виждам те. Двайсети номер.
Знае какво знаят. По дяволите!
Сам си.
Някой се е разприказвал. Хари грабна телефонната слушалка, но я остави. Мисли, мисли! Уо беше оставил всичко непокътнато. Пак вдигна слушалката и разви капака на микрофонния капсул. До микрофона, чието присъствие си беше напълно в реда на нещата, беше монтирана малка черна пластина, прилична на чип. И преди беше виждал такова подслушвателно устройство — руско производство. Водеха го още по-добро и от „бръмбарите“ на ЦРУ.
Ритна нощното шкафче, то се притури с трясък, а болката в крака притъпи за миг всичко останало.
Четирийсет и трета глава
Лиз поднесе чашата с кафе към устата си и сръбна прекалено звучно, повод Льокен да погледне Хари с повдигната вежда: що за оригинал си ми довел? Седяха в караоке бар „При Мили“, от снимка на стената ги гледаше платиненорусата Мадона с хищен поглед, а от тонколоните струеше жизнерадостна дигитализирана синбек-версия на „I Just Called To Say I Love You“. Хари отчаяно натисна дистанционното, за да изключи музиката. Бяха прочели писмото, но засега никой не го беше коментирал. Хари налучка точното копче и музиката секна отведнъж.
— Това имах да ви съобщавам. Както ви стана ясно, налице е вътрешен теч на информация.
— А подслушвателното устройство, което според теб въпросният Уо е монтирал в телефона ти? — попита Льокен.
— То не обяснява как авторът на писмото знае, че сме по следите му. По телефона не съм казвал почти нищо съществено. Независимо от това, предлагам отсега нататък да се срещаме само тук. Открием ли кой снася информация, открива се шанс той да ни отведе до Клипра, но не знам дали е добра идея да се захващаме с тази нишка.
— Защо? — поинтересува се Лиз.
— Нещо ми подсказва, че по камуфлаж информаторът на Клипра не отстъпва на поръчителя си.
— Сериозно?
— В писмото си Клипра разкрива, че получава сведения от „кухнята“. Непременно си е дал сметка за това. Ако беше толкова лесно да открием източника му, никога не би си го позволил.
— Първо да ти задам най-близкия до ума въпрос — намеси се Льокен. — Откъде знаеш, че информаторът на Клипра не е един от нас?
— Няма как да съм сигурен. Ако е някой от вас двамата, така или иначе вече сме загубени. Затова реших да поема този риск.