— Всичко е наред, мистър Странд — успокои го той. — Получи се идеално. Ще свалят дъщеря ви всеки момент.
— Благодаря ви — промълви Странд, без да става от стола. — Другите са в чакалнята. Моля ви, предайте и на тях.
Докторът го тупна по рамото — жест, който нямаше нищо общо с чувството за дълг на най-добрия в професията лекар, и влезе в чакалнята.
Странд още беше там, когато откараха Каролайн покрай него към стаята й. Той стана и я погледна. Онази част от лицето й, която успя да зърне, — а то бе почти цялото покрито с превръзки, — изглеждаше спокойна като на заспало и щастливо дете.
Разплака се, без да разбере.
4
Той седеше сам на светлината от настолната лампа със зелен стъклен абажур на голямото бюро в гостната на „Молсън Резидънс“, общежитието на територията на училището „Дънбъри“, за което регистраторът му бе дал ключовете. Джими го беше докарал от Ню Йорк с кола, взета на заем от негов приятел. Джими не остана с особено приятно впечатление от скърцащата стара дървена къща, която, доколкото можеше да се предвиди, щеше да бъде домът на неговите родители през останалите години на бащината му кариера. Жилището на директора на пансиона бе доста просторно, отделено с дълъг тъмен коридор от стаите на момчетата в другата част на къщата, но мебелировката бе оскъдна и безлична, а и доста поовехтяла.
— Е, не е кой знае колко разкошно, а, тате? — забеляза Джими, като внесе багажа на Странд.
— Ще изхвърлим повечето неща — отвърна Странд. — Майка ти ще изпрати доста от нашите вещи и съм сигурен, че когато тя пристигне, ще го направи по-уютно.
Лесли бе в града, тъй като не можеха да оставят Каролайн сама, докато главата й бе омотана с бинтове. Доктор Леърд бе дал гаранция, че Каролайн ще изглежда прилично и ще може да пътува след две седмици, когато трябваше да замине за Аризона за началото на срока, и Лесли реши да я придружи.
— Да можех да остана да ти правя компания, тате — каза Джими. — Ужасно неприятно ми е, като си представя, че цели две седмици ще се щураш съвсем сам в този хамбар.
— Няма да съм сам — отвърна Странд. — Момчетата трябва да се явят вдругиден.
— Колко са дечурлигата?
— Само девет.
— Бог да ти е на помощ, тате.
— Щом съм могъл да се оправя с теб — каза Странд, — значи ще мога да се оправя и с другите девет зверчета, които ще ми тръснат. Имаме късмет. Някои учители в големите пансиони понякога имат по шейсет момчета.
Джими се засмя.
— Ако някой ти създава неприятности, обади ми се. Ще изнудя Соломон да ме пусне още един ден, ще дойда и ще ги пребия от бой. — Той погледна часовника си. — Е, трябва да вървя. Обещах да върна колата преди края на работното време. — Необичайно за него той се приближи, прегърна баща си и го притисна към себе си. — Моля те, отнасяй се по-сериозно с тях. Дечурлигата могат и светец да уморят.
— След училищната система на Ню Йорк, тук ще съм като на празник — отвърна Странд.
— Нищо не е като на празник в наше време. — Джими стисна ръката на баща си, намръщи се при вида на отлепените тапети и излезе.
След малко Странд чу, че моторът запали и колата потегли. После в къщата стана тихо, тишина, с която, помисли си той, ще трябва да свикне след несекващия шум на Ню Йорк.
По-късно щяха да сервират чай на преподавателите в дома на директора. Регистраторът беше дал на Странд карта на училищния район, за да може да се ориентира в обстановката. При обиколката си той мина покрай едно футболно игрище, където момчетата, които искаха да влязат в училищния отбор и затова бяха дошли по-рано от другите ученици, тичаха през разни маркировки, удряха прикрепени чучела и мятаха топки върху идеално поддържаната буйна зелена трева. Самото училище със своите спални в джорджийски стил и обраслите в бръшлян стени приличаше по-скоро на извънградски клуб, отколкото на учебно заведение и Странд се усмихна кисело на себе си, като го сравни с мръсните здания в Ню Йорк, в които бе преподавал, и с претъпканото, не затревено, прашно игрище на стадиона „Луисън“ в Сити Коледж. Стадионът беше съборен още преди години и Странд, който не изпитваше никаква носталгична привързаност към колежа, не бе стъпвал там, откакто бе завършил, и нямаше представа какви сгради са били издигнати на мястото, където в есенните съботни следобеди дребничките момчета от гетата се бяха състезавали смело, макар обикновено безрезултатно. Сити Коледж нямаше вече футболен отбор. Мерки за икономии. В Дънбъри явно не вземаха мерки за икономии.