Това беше най-дългата реч, която Странд бе чувал от него и не можеше да каже, че е в особен възторг, независимо от логиката й и от факта, че далеч по-стари и по-образовани хора от Хесус Ромеро бяха писали горе-долу същото за Гибън, макар и в по-учтива форма.
— Моят съвет към теб, Ромеро — каза той, — е да пазиш подобни идеи за себе си, когато трябва да пишеш есета в часовете по история.
Той се ухили злобно на Странд.
— Не се тревожете, професоре, ще нося пурпурната си тога по всяко време. Не бих искал да ви изхвърлят от работа.
Странд стана, плати сметката и му каза, че ще се видят в училище, където имало разпореждане момчетата да пушат само в сутерена на централната сграда. И при това трябвало да бъдат от горните курсове.
Бог да ти е на помощ, помисли си Странд. Допи кафето си, плати сметката и излезе навън в меката вечер.
Когато се върна в „Молсън Резидънс“, забеляза, че прислужницата, която още не беше виждал, е идвала, оправила е двойните легла и е пуснала пердетата. Трябва да съобщи на Лесли да изпрати голямата им спалня заедно с останалите неща. След ужасната вечер в Тур вече спяха заедно. Нямаше намерение на тия години тепърва да свиква да спи сам.
После седна зад бюрото в дневната на светлината от настолната лампа и се зае да пише в ученическата тетрадка, която си беше донесъл от града.
Започвам нов живот и отсега нататък смятам да си водя дневник. Може би, ако записвам всичко или поне отделни неща, които евентуално биха могли да се подредят в някаква система, ще разбера по-добре какво става с мен. Всичко се променя, връхлитат ме разнообразни събития. Времето ми тежи и вече усещам годините си. Ако историята е средство да разбереш миналото, то едно всекидневно водене на малки бележки за настоящето може да ти помогне да проумееш донякъде бъдещето.
Настъпи момент на раздели. Най-напред Елинор замина щастлива при новия си съпруг и новата си професия, като само с една бърза целувка и махване на ръката напусна града, в който се е родила и израснала. После се сбогувах с Каролайн, при нея липсваха изблици на щастие. Вървяла добре, казва докторът. Върви към какво? Тъй като още носи превръзки, не може да се каже как ще изглежда, когато накрая ги свалят. Външно е спокойна, чух я да си тананика весело, докато си събираше багажа и се готвеше за пътуването си в Аризона, Лесли ще я придружи, за да й помогне да се настани, въпреки че Каролайн не е в особен възторг от тази идея.
Макар никак да не ми е приятно, че трябва да замина без Лесли за Дънбъри, убеден съм, че Каролайн не бива да пътува сама, и й го казах. Тананикането й и привидното й спокойствие ми се сториха фалшиви. Опасенията ми се потвърдиха по възможно най-неприятния начин, когато един ден, като минавах покрай затворената врата на стаята й (Лесли беше излязла), чух хлипане.
Отворих, вратата и видях дъщеря си, свита на земята в един ъгъл, да си удря главата в стената и да плаче. Наведох се към нея, прегърнах я и след малко тя се успокои. Избърса си очите с длан и се опита да се усмихне. „Рядко ми се случва, татко — каза ми тя. — Сигурно е заради дъжда.“
Не по-малко ме безпокои и Лесли. Макар че на пръв поглед изглежда както обикновено и се владее, има някои дребни неща, които са се променили у нея. Винаги е била оправна и уверена в себе си, но през последните дни, които прекарах в Ню Йорк, забелязах, че на моменти става отнесена, нерешителна, снове от стая в стая с няколко книги или нотни листа в ръцете, сякаш не знае какво да ги прави, оставя ги на най-невероятни места, после ги търси като обезумяла, за да ги зареже след това отново в някой ъгъл.
Не съм казвал нито на Лесли, нито на Каролайн, че зная как тя си е счупила носа. Предполагам, че Каролайн би искала да забрави случката, да забрави, че ни е излъгала. Изпитвам ужас, като си помисля какво би направила Лесли, ако знаеше истината. А и все още не мога да твърдя нищо определено за себе си. Ако се случи да видя момчето, което я е ударило, и имам някакво оръжие подръка, боя се, че мога да го използвам.