Ръката на Странд потрепери, той спря да пише и се загледа в последния абзац. Хубавият му почерк изведнъж се бе превърнал в почти нечетливи драсканици. Той остави писалката и се дръпна от бюрото. Осъзна, че времето не го бе имунизирало срещу най-непоносимата ярост, която го обзе за първи път в коридора на болницата, когато Хейзън му съобщи за признанието на Каролайн пред доктор Леърд.
Джими би казал, че се престарава. Родителите са създадени да се престарават. Той стана и отиде до френския прозорец, който се отваряше към градината. В старанието си да се успокои излезе и си пое дълбоко дъх, като вдишваше на големи глътки благоуханния нощен въздух. Съжаляваше, че не е проявил достатъчна предвидливост и не си е купил бутилка уиски.
Погледна небето. Звездите в чистата тъма над него бяха ярки. Луната изгряваше във формата на полумесец и старите дървета в дъното на градината, чиито листа шумоляха от лекия ветрец, хвърляха бягащи сенки по влажната от росата морава. Ако можех да забравя миналото, помисли си той, или поне да се примиря с него, бих могъл да бъда щастлив в това тихо местенце.
На другата сутрин стана рано, за да закуси в трапезарията в централната сграда заедно с останалите преподаватели, но не искаше да се мъчи да свързва най-малко петдесетте различни лица с имената, които бе чул предната вечер. Отиде до града, като се наслаждаваше на свежата утрин и на децата, играещи си с кучета из моравите пред спретнатите къщи, покрай които минаваше по пътя си. Купи си новия брой на „Ню Йорк Таймс“, но само като погледна заглавията, сгъна вестника и го остави за после. Утринта със своето слънце и щедрите, вдъхващи надежда обещания на природата не беше време за тазгодишните новини. Вечерта, с тъгата, която навяваше настъпващата тъмнина, и напомнянето й за тленност и край, повече подхождаше за репортажите от Вашингтон, Иран, Москва, Ерусалим и южното полукълбо.
По обратния път към „Молсън Резидънс“ той се мъчеше да обуздае обичайното си бързо препускане от уважение към съвета на доктор Принз, когато пристигна, завари един огромен негър да седи на стъпалата пред входа. Мъжът — не, помисли си Странд, той не може да е на повече от осемнайсет години въпреки ръста си — учтиво се изправи.
— Мистър Странд? — попита той.
— Да.
— Аз съм Алегзандър Ролинс — каза момчето. — Разпределен съм в този пансион.
Ръкуваха се и Ролинс се усмихна срамежливо.
— Понеже участвам във футболния отбор, спях с останалите от екипа в Уърдингтънския пансион, но реших, че няма да имате нищо против да се нанеса един ден по-рано. Казаха ми, че когато и бащите и майките започнат да се мотаят наоколо, ставала голяма бъркотия.
Той имаше плътен глас и изговаряше думите слято с типично новоанглийско произношение и на Странд му хрумна, че може би трябва да го насърчат да се заеме сериозно с пеене. Ще го сподели с Лесли.
— Разбира се — отговори Странд. — Вие сте в трета стая на последния етаж.
Регистраторът му беше дал списъка на момчетата, които щяха да бъдат настанени при него, подбрани по двама в стая, по азбучен ред, с изключение на деветото момче, което бе определено за една малка стая заедно с Ромеро. Регистраторът не му бе казал, че Ролинс е черен или по-точно тъмнокафяв.
— Надявам се, че тук ще ви хареса.
— Сигурен съм, че ще ми хареса — отвърна Ролинс. — И аз съм нов. Имам едногодишна стипендия за футбол. Играех в моята гимназия в Уотърбъри и не бях от най-блестящите ученици в класа… — той се ухили — и всички решиха, че независимо колко пъти побеждавам предния защитник, още една година над книгите ще ми помогне, ако искам да постъпя в заведение като Йейл.
— Дъщеря ми учи със стипендия за лека атлетика в един малък колеж в Аризона — рече Странд внезапно, и за първи път горд от този факт. — Тя бяга.
— Е, аз не мога да кажа същото за себе си — подхвърли Ролинс. — Аз съм само защитник. В повечето случаи гледам просто да отстоявам позициите си. — Той се засмя. — Бас държа, че дъщеря ви може да ме бие от воле, когато си поиска. Момичетата в днешно време… — Поклати шеговито глава.
— Надявам се и тя да отстоява позициите си — вметна Странд — в други неща.
Ролинс го погледна сериозно.
— И аз също — отвърна той. — Е, няма да ви отнемам повече време, сър. Само ще си преместя нещата след сутрешната тренировка.