— Ще оставя отключено…
— Няма защо да се безпокоите. Тук никой не краде.
— Идвам от Ню Йорк — рече Странд, — а там всички крадат.
— И аз така съм чувал — поклати глава момчето. — Уотърбъри също не е цвете, но в сравнение с мащабите на Ню Йорк е като прашинка. Надявам се, че ще се чувствате добре тук, мистър Странд. Всички казват, че мястото е приятно и хубаво и се надявам да се окаже такова и за двама ни. Ако на вас с жена ви някога ви се наложи да вдигате и местите нещо тежко, мебели и други неща от този род, моля ви, обадете се. Може да не съм умен… — той пак се ухили — но имам здрави мишци. А сега трябва да бягам на игрището и да си поразмърдам нещастния увиснал задник.
Той се отдалечи с лека атлетическа походка, късо подстриганата му глава изглеждаше прекалено малка върху дебелия врат, който стърчеше над пуловера му.
Странд влезе в къщата, като си мислеше за двете „р“-та — Ролинс и Ромеро. Негър и пуерториканец. Дали Ромеро с уличния си цинизъм не ще си рече: „Разбира се, ето как държат черния брат и не съвсем белия брат изолирани — правят го умело и изтънчено, няма що“. Дали ще приеме, че е просто съвпадение? Регистраторът му бе казал, че ако някой иска да си смени стаята и другите не възразяват, това може да стане. Ами ако останалите момчета са доволни от разпределението такова, каквото е и не могат да бъдат направени никакви промени? Той не знаеше колко негри са записани като студенти, нито как са подбрани. Ролинс — защото умееше да играе футбол, макар че Странд бе малко шокиран как училище с репутацията на Дънбъри може да сформира отборите си така открито. Все пак Дънбъри не беше нито Нотр Дам, нито Алабама. А Ромеро, защото в случаен разговор един влиятелен човек се бе заинтересувал от него. Ами другите? Ще трябва дискретно да поразпита каква е всъщност политиката на училището.
Той влезе в голямата обща всекидневна на студентите, където имаше радио, телевизор и няколко етажерки с безразборно нахвърляни книги по рафтовете. Започна да ги подрежда и осъзна, че търси „Упадъкът и гибелта на Римската империя“. Щом ще се наложи да спори цяла година с Хесус Ромеро, ще трябва да започне с препрочитането на Гибън, и то много внимателно. Но единствените книги, чиито автори започваха с „г“, бяха „В Африка“ от Джон Гънтър и „Богатото общество“ от Джон Кенет Галбрейт, нито една от които според него нямаше да му бъде от полза в спор с Ромеро. Можеше да си представи бурния смях на момчето, чиято майка се издържаше от „Социални грижи“, ако случайно попаднеше на книгата на Галбрейт. Той взе томчето от рафта, занесе го в своето жилище и го остави върху масата в спалнята. Ако беше намерил „Покоряването на Мексико“ и „Покоряването на Перу“, макар че това бяха две от най-любимите му книги по история, щеше също да ги скрие, за да не станат допълнително гориво в асортимента от омрази, които таеше Ромеро.
Знаеше, че Каролайн има уговорен преглед при доктор Леърд за осем часа, преди започването на ежедневните му операции, и макар да не очакваше някакви особени промени в състоянието й, той реши да позвъни, като предварително си призна, че го прави по-скоро, за да чуе гласа на Лесли, отколкото да научи нещо за дъщеря си. Докато набираше номера, си каза, че ще трябва да ограничи телефонните обаждания. С неговата заплата междуградските разговори бяха опасен лукс.
Телефона вдигна Каролайн.
— О, татко — възкликна тя, — толкова се радвам, че се обади. Доктор Леърд се оказа истински Дядо Мраз. Той ми прегледа носа, направи ми още няколко рентгенови снимки и ме увери, че след една седмица ще мога да сваля всички превръзки и пак ще заприличам на човек. Мама смята, че ще имаме време да дойдем да те видим за няколко дни, преди да тръгнем на път. Представяш ли си?
— Дядо Мраз е прав — отвърна Странд. — Следващия път, когато го видиш, му кажи, че и за мен е Коледа. А като дойдеш, си облечи най-грозната дълга рокля, която имаш. От утре тук ще има над четиристотин момчета.
Каролайн се изкикоти.
— Е, не вярвам да бъде чак толкова впечатляващо. Но нали няма да е лошо, ако все пак е?
— Да — съгласи се Странд. — А сега ми дай майка си.
Гласът на Лесли също беше весел.
— Каролайн ти каза — рече тя. — Нали е чудесно? А ти как си?
— Нормално. Хората са мили и въпреки, че къщата е стар хамбар, една женска ръка ще направи от нея чудеса. И ти си жената, чиято ръка е нужна.