Той се огледа с отвращение.
— Изглежда абсолютно мъртвило. Какво правят — да не би, щом се стъмни, да стрелят по всеки, който излезе на улицата?
— Почакай до утре — каза Странд. — Ще имаш нужда от регулировчик, за да се добереш до трапезарията. Ял ли си? В хладилника има нещичко за хапване.
— Не съм гладен. Но бих пийнал малко. Имате ли бира в заведението?
— Боя се, че не — отвърна хладно Странд. Не каза, че в един от кухненските шкафове има бутилка уиски, все още увита в плика от обикновена амбалажна хартия, в който я беше донесъл от града. — Струва ми се, тук има разпоредба, че на студентите не им е позволено да пият.
— Че бирата пиене ли е? — попита недоумяващо Ромеро. — Тук да не е манастир?
— Това е училище за момчета — отвърна Странд. — Забележи, казах момчета. Дай да ти помогна с чантата. Изглежда ужасно тежка. Ще ти покажа стаята. — Той се наведе да вземе чантата и едва успя да я вдигне от земята. — Какво си понесъл в нея — да не са тухли?
Ромеро се захили.
— „Упадъкът и гибелта на Римската империя“ на Гибън. В седем тома.
Докато се качваха по стълбите към последния етаж и се редуваха да носят чантата, Странд каза:
— Твоят съквартирант е вече тук. Засега той е единственият, освен теб. Играе във футболния отбор.
— Щях да си донеса футболната фланелка, която толкова харесвахте, професоре — подхвърли Ромеро, — но извадиха номера ми, за да го сложат в стъклена витрина във физкултурния салон на гимназията.
— Ще видиш, Ромеро — рече Странд, — че твоето чувство за хумор ще има по-малко почитатели тук, отколкото в Ню Йорк.
Когато се приближиха до последния етаж, чуха звуците на рокмузика, която беше пусната много високо.
— Какво е това тук — да не би да има дискотека? — възкликна Ромеро. — Между другото, професоре, каква е политиката по отношение на момичетата?
— Мисля, че твоята стриптийзьорка няма да бъде посрещната много радушно — отговори Странд. — Дънбъри има шефство с едно девическо училище, но то е на осем километра оттук.
— Любовта ще намери начин — подметна безгрижно Ромеро.
Вратата на стаята беше отворена и светлината струеше в коридора. Събул обувките си, Ролинс лежеше и четеше книга. На една маса само на няколко сантиметра от ухото му гърмеше касетофон. Но като видя Странд и Ромеро, той бързо стана и го изключи.
— Това е твоят съквартирант, Ролинс — Хесус Ромеро.
— Името ми се произнася Хесус — каза Ромеро.
— Извинявай — рече Странд. Досега никога не му се беше случвало да използва малките имена на учениците си в гимназията и се опасяваше, че неправилното произнасяне на името на Ромеро е лошо начало за отношенията им в Дънбъри. — Отсега нататък ще знам.
Ролинс протегна ръка и след един подозрителен поглед Ромеро я пое.
— Добре дошъл, Хесус — каза Ролинс. — Надявам се, че обичаш музиката?
— Не всяка — отвърна Ромеро.
Ролинс се засмя — смехът му бе дълбок, гърлен и добродушен.
— Поне няма да заемаш кой знае колко място, братче — добави той. — Много мило от страна на мистър Странд, като се имат предвид моите габарити и размерите на стаята.
— Аз нямам никаква заслуга — побърза да каже Странд. — Това се прави по азбучен ред. Е, аз ще ви оставя да се запознаете. Лампите трябва да бъдат изгасени до десет и половина.
— Не съм си лягал преди десет и половина от двегодишна възраст — обади се Ромеро.
— Не съм казал, че трябва да спиш. Само че лампите трябва да бъдат изгасени. — Странд почувства, че говори с раздразнение, и съжали за това. — Лека нощ.
Излезе от стаята, но се спря на няколко метра от вратата, за да се ослуша. Това, което чу, не го изненада.
— Е, черни братко — рече Ромеро с прекалено силен южняшки акцент. — Виждам, че в тази стара плантация имат помещения за робите и всичко останало.
Колкото може по-тихо Странд слезе по стълбите в своя апартамент. Погледна бутилката с уиски в кафявата й опаковка на полицата в бюфета, но не я отвори. Имаше чувството, че ще дойдат други вечери, когато ще изпитва по-голяма нужда от нея.