— Май пак ще трябва да държа реч — каза Ромеро и се усмихна беззлобно.
Тогава Странд отвори дума за книгите.
— Знаеш ли — започна той, — те са доста ценни.
— Така ли? — попита наивно Ромеро. — Това е хубава новина.
— Как успя да се сдобиеш с тях? — запита Странд.
Момчето го погледна, сякаш преценяваше какво да отговори.
— Откраднах ги — отвърна простичко. — Трябваше да ходя девет пъти до антикварните книжарници на Четвърто Авеню и да ги вземам една по една. — И изгледа хладнокръвно Странд, сякаш очакваше някакъв коментар. Странд си мълчеше и той каза: — Продавачите в тия магазини не биха просъществували и десет минути, ако излязат на улицата. Ще ги съблекат голи и те ще се усетят чак като хванат пневмония.
— Искаш ли да ми кажеш от кои книжарници точно си ги „взел“, както ти се изрази? — попита Странд.
— Не им помня имената — отвърна Ромеро и стана. — Има ли нещо друго, сър?
— Засега не — каза Странд.
Ромеро излезе. Странд седна на бюрото си и се загледа в сгъстяващия се мрак навън през прозореца, беше изправен пред един нравствен проблем, който не искаше да решава. Не бива да се вманиачавам с това момче, помисли си той. Имам си достатъчно други тревоги.
Големият мерцедес, каран от Конрой, спря пред входа на „Молсън Резидънс“ в събота сутринта малко преди обяд. Странд стоеше на стълбите, за да посрещне Лесли, Каролайн и Хейзън, когато слязат от колата. Каролайн държеше гърчещо се черно лабрадорско кученце. Странд много се развълнува, като видя отново жена си и дъщеря си, но не искаше да прави сцени на съпружеска и бащина любов пред двете момчета от пансиона, които зяпаха от входа.
В първите минути избягваше да погледне към Каролайн.
— Къде е Джими? — попита той. — Мислех, че ще дойде с вас.
— В последния момент мистър Соломон го изпрати в Чикаго да ангажира някакъв състав, който свири там — отвърна Лесли. — Което значело, по неговите думи, че се издига в небесната твърд. Ще се опита да ти се обади, когато се върне. Праща ти поздрави.
— Много мило — рече сухо Странд. После, все още без да е разгледал добре Каролайн, попита почти грубо, като галеше кучето: — Това пък откъде го взе?
— Мистър Хейзън ми го подари. Преди два дни. Когато доктор Леърд ми свали превръзките. — Тя пусна кучето на земята. Усмихна се малко нервно и докосна с върха на пръста носа си. — Е, как го намираш?
— Чудесно е — отвърна той. Помисли си, че изглежда красива, но всъщност той винаги беше смятал така. — Изглежда съвсем истински.
Каролайн се засмя.
— Ех и ти, татко — възкликна тя, — не можеш ли да потиснеш възторга си.
— По-важно е ти какво мислиш? — рече Странд.
— Аз мисля, че грозното пате се е превърнало в красив лебед — отвърна весело Каролайн, когато влязоха вътре. — Ужасявам се, като си представя какво ще правя с момчетата отсега нататък.
— Няма защо да преувеличаваш — каза Лесли, като хвърли строг поглед към двете момчета, които разглеждаха Каролайн с явен интерес. — Операцията беше сполучлива, но още не си станала кинозвезда. Освен това ще трябва да отвикнеш да се гледаш в огледалото по сто пъти на ден. — Но тя говореше с нежност и Странд виждаше, че се радва на новата външност на Каролайн не по-малко от самата нея.
Не остана така доволна обаче от вида на жилището им, въпреки че мисис Шилър беше поставила вази с цветя на стратегически места във всекидневната.
— Не съм предполагала, че това място е чак толкова занемарено — рече тя, — макар че ще изглежда по-добре, когато пренесем нашите мебели. Все пак една боя никак не би била излишна.
— Ще говоря с Бабкок за това — рече Хейзън. — Сигурен съм, че училището няма да се разори, ако бояджиите дойдат тук за няколко дни.
— Не бих искала да изглеждам придирчива, и то още от самото начало.
— Ще кажа на Бабкок, че това е моя идея. Боядисването ще го имаш.
— Време е за обяд — подкани ги Странд. — По-добре да отиваме в трапезарията. Предупредих, че ще дойдете, и са сложили маса за нас и още някои родители. Днес ще се играе първият мач от футболния сезон и доста хора са дошли за него. Между другото, Ръсел, нашето протеже Ромеро е в отбора.