В комплекса бяха наредени маси и столове и дълъг бюфет с малки сандвичи и сладкиши, зад който стояха жените на преподавателите и наливаха чай. Странд и Хейзън седнаха на една маса, а Каролайн и Конрой отидоха да донесат чая. Странд се усмихна, като забеляза, че момчето, което поиска адреса на Каролайн по време на мача, й препречи бързо пътя и отиде с нея към бюфета.
Сред групичките от родители и ученици се носеше тих шепот и се усещаше всеобщо удовлетворение от начина, по който бе завършил следобедът.
Докато наблюдаваше спокойното движение на сърдечните и весели мъже на средна възраст с техните издокарани съпруги, Странд изведнъж изпита чувството, че всички са свързани по някакъв неизвестен начин с Ръсел Хейзън. Те бяха банкерите, господарите и в бизнеса, и в търговията, председателите на управителни съвети, тихите движещи сили, съдниците и тълкувателите на законите, ръководителите на големи институции, свързани с крупни богатства, архитектите на политически победи, хора, слушани от сенатори и законодатели, а децата им бяха галеничетата на една прослойка, която в Америка не се признаваше за класа, но както Ромеро би я възприел, съставляваща това, което древните римляни са почитали като Конния орден.
Колкото до преподавателите, и мъжете, и жените — мъжете почтителни или поне по-сдържани, борещи се със скромността, жените, доброволно предлагащи услугите си, бяха като учените роби, докарвани в Капитолия да обучават привилегированите младежи на добродетелност, храброст и държавническо изкуство.
Когато учениците и гостите минаваха покрай масата, Странд чу на няколко пъти да се споменава с одобрение името на Ромеро. Странд не беше сигурен дали това е похвала за гладиатора, отличил се този следобед на арената, или знак, че Конният орден е достъпен от време на време и за по-достойни варвари.
Той поклати глава с отвращение, недоволен от насоката, която бяха взели мислите му, и стана, за да поздрави Джонсън, треньора по футбол, приближаващ с усмивка към масата. Странд запозна треньора с Хейзън, който също се изправи.
— Жалко, че не можахте да спечелите още една точка — каза Хейзън.
Треньорът вдигна рамене.
— Трябва да ви призная, сър, че съм доволен и от равния резултат. Момчето си го бива, нали? Бях готов да го изхвърля от отбора още в момента, когато взе да се връща към нашата врата. — Той се засмя. Но нищо не е по-успешно от успеха, нали? Още два-три такива спринта, и ще трябва да променим името на пансиона на Странд от „Молсън Резидънс“ на „Ромеро Гардънс“.
— Да ви призная, мистър Джонсън — рече Хейзън, — ние с мистър Странд се интересуваме повече от отношението на момчето към уроците, отколкото от подвизите му на футболното игрище. Какво казват за него учителите му?
— Ами — отвърна Джонсън, — треньорите следят много внимателно как се справят момчетата с уроците си. В нашето училище, за разлика от другаде, не се правим, че не забелязваме, когато спортистите ни изостават по някой предмет. С радост мога да кажа, че засега за Ромеро се говорят само хубави неща. Бил много интелигентен и винаги отлично подготвен в час. Малко обичал да спори, както вероятно знаете… — Джонсън се усмихна. — Но винаги се държал възпитано и излагал умно становището си. Разбира се, неговата… ъъъ… среда е доста по-различна от тази на обичайния поток ученици в Дънбъри, така че учителите му съзнават, че трябва да се отнасят с известно разбиране към него, но аз бих казал, че ако той продължава както досега, няма причини за безпокойство. Само дето изглежда, че не го е грижа дали другите ученици или момчета от отбора го харесват, или не и с изключение на дружбата си с Ролинс, сякаш не изпитва нужда от други приятели.
— Ще взема да поговоря с него — рече Хейзън. — Алън, хайде да го заведем с нас на вечеря. Ресторантът в мотела, в който съм отседнал, е доста добър и в по-друга атмосфера той може би ще се поотпусне. Бих искал да чуя и мнението на Каролайн за него. Нямам абсолютно никаква представа как се държи с момичета, които са… ъъъ… възпитавани по-иначе от тези, с които е свикнал.
Странд се почуди как ли би реагирал Хейзън, ако му каже за стриптийзьорката от влака и за следобеда, прекаран в Ню Хейвън.
— Не съм го виждал с момичета — рече той. — Нито тук, нито в града, но мисис Шилър, нашата чистачка, твърди, че той й е любимецът. Отнасял се с нея като с дама, което съвсем не можело да се каже за повечето от другите. Бил най-спретнатото момче, което била виждала през всичките си години, прекарани в училището.