— Смятам, че това е добър признак — рече Хейзън. — А ти?
— И аз също — отвърна Странд. — Много добър признак.
До този момент членовете и на двата отбора бяха вече дошли в спортния комплекс, свежи и порозовели от банята, и се трупаха лакомо около масата със закуските.
— Виждате ли го? — запита Хейзън. — Ако е тук, сам ще го поканя.
— Струва ми се, че го няма — обади се Джонсън. — Той излезе пръв от съблекалнята и го чух да казва на Ролинс, че ще го чака по-късно в пансиона. Явно гощавките с чай не са от най-любимите му забавления.
Странд видя Ролинс да стои близо до бюфета с една чиния, цялата отрупана със сандвичи, и му махна да дойде. Когато той се приближи, имаше малко смутен вид, че са го хванали с това доказателство за лакомията му, но се ухили и закри на шега сандвичите с ръка.
— Боя се, че ме хванахте на местопрестъплението, сър. Но този чист въздух наистина отваря апетита.
— Ролинс — каза Странд, — това е мистър Хейзън. Той има пръст в приемането на Ромеро в Дънбъри.
— Приятно ми е да се запозная с вас, сър. — Той остави чинията си на масата и се ръкува с Хейзън. — Този следобед поне сте най-популярният гост на територията на училището.
— Поздравявам ви за играта — каза Хейзън.
— Благодаря ви, сър. Не спечелихме, но и не загубихме. Друг път ще се представим по-добре.
— Добре ги засече, когато Ромеро бягаше — вметна Джонсън. — Ако не беше ти, те щяха да му видят сметката.
— Ами, треньоре — рече Ролинс и пак се ухили, — нали ние, играчите, трябва да покажем на джентълмените, че знаем как да си помагаме един на друг.
— Ролинс — сряза го Джонсън, — струва ми се, че трябва да престанете с тази ваша шега отсега нататък. На всички ни дойде до гуша от нея.
— Извинявайте — каза тихо Ролинс. — Ще предам.
Той взе чинията, препълнена със сандвичи, и отиде при една групичка свои съотборници. Ролинс, помисли си Странд, който засича без грешка противниците си и поглъща нощем шоколадови бисквити, още един от кандидатите за Конния орден.
Трета част
1
За първи път, откакто се върна от Аризона, Лесли не е с мен тази вечер. Тя е в Ню Йорк, където ходи всяка сряда да преподава на своите ученици в старото училище на Каролайн. Досега винаги се връщаше с кола след уроците си и се прибираше към единайсет часа след дългото пътуване от града. Този път си уреди да преспи при директорката на училището, като сутринта смята да стане рано, за да пристигне за часа си в десет. С влака няма удобна връзка, затова използва голямото старо комби на Хейзън, което той ни даде на заем да пътуваме до града и обратно. Лесли е още нервен шофьор, така че тия две пътувания, събрани в един ден, се оказаха не по силите й, и обикновено вечер тя се връщаше с опънати нерви от заслепяващите светлини на нощното движение и с ужасно главоболие. Пътуването не е единственото нещо, което я разстройва. Врявата, която вдигат момчетата наоколо, буйните изблици на юношески смях, крясъците пред телевизора в общата всекидневна, тропотът от игривите им боричкания, воят на записите им й действат зле и това личи болезнено по опънатата кожа около очите й и по бръчиците в ъглите на устните, тя често прибягва до аспирина и всеки ден взема от приспивателното, което й предписа училищният лекар.
Двоумя се дали заниманията с учениците й в града са от полза за нея. Зная, че я удовлетворяват донякъде, и тя спомена, че едно от момичетата й, което е на дванайсет години, дава надежди да стане концертираща пианистка. Когато говори за него, в гласа й се долавя въодушевление, нещо, което рядко се случва напоследък. Гледа песимистично на ползата от часовете си в Дънбъри. Казва, че нямало нито едно момче, което да се интересува от някаква друга музика, освен от рок или диско.
Дори в такива моменти като сега, когато късно вечер къщата утихва, тя се движи неспокойно наоколо, мести мебелите, чисти изсъхналите цветя от вазите, прелиства разни книги и списания и после ги захвърля нетърпеливо. Свири на пианото само по време на часовете, когато момчетата са на училище и тя няма занятия. Ако й остане малко свободно време, излиза да рисува, но се връща вкъщи с платна, жестоко размазани от отвращение към това, което е направила.
Жилището ни продължава да изглежда голо и временно. Лесли още не е окачила нито една от картините си. Притеснявала се да не би някое от момчетата или от преподавателите да си помисли, че се смята за художничка, макар да не ми се вярва, че това е причината. Сякаш всеки миг е готова да се махнем, но съм сигурен, че тя не разсъждава така, ала картините й на стените биха символизирали, че сме се установили за постоянно, нещо, което тя не желае.