Обещах му да направя каквото мога. Не му казах, че не се надявам много да повлияя на Елинор и че според мен ще трябва да дръпна Джанели настрана и да си поговорим насаме, ако искам да постигна нещо с него. Освен това не съм сигурен, че се канят да идват тук, а едно пътуване до Джорджия би било излишно харчене на пари.
Когато оставих слушалката, неволно въздъхнах. Ако човек е бил беден като млад, дори по-късно да успее да се замогне, мисълта за пари се превръща в дейност, която може да го хвърли в безпокойство и дори в ужас.
Никога не съм хранел някакви илюзии, че ще забогатея, и не към копнял за играчките и възможностите, които богатството осигурява. Никога не съм бил комарджия и винаги съм знаел, че плодовете на неочакваното щастие никога няма да бъдат мои. Избрах си професия от любов към преподаването, заради възможностите, които дава свободното време на учителя, заради увереността, която тогава ми се струваше, че ми предлага, за да водя един приличен, макар и скромен начин на живот. Като растях в училищната система, заплатата ми се увеличаваше пропорционално и ни стигаше да посрещаме всички разумни нужди с перспективата, че когато ме принудят да се пенсионирам, ударите на старостта ще бъдат смекчени от една що-годе прилична пенсия. Както повечето американци и аз не бях подготвен за спираловидно растящата инфлация. Смятахме, че злините, които тя причини на средните класи в европейските страни, не могат да се стоварят върху нас, американците. Като историк знаех, че и ние не сме застраховани от промени, но споделях общото мнение, че дори Америка да не е вече крепост във военно отношение, поне паричната ни система ще устоява на всякакво външно посегателство. В по-личен план никога не съм допускал, че на петдесет години една почти смъртоносна болест ще ме накара да променя изцяло своя начин на живот и ще ме принуди да си изкарвам хляба на друго място и при съвършено различни условия.
Ако бях продължил да работя в системата на държавните училища, докато се пенсионирам, пенсията ми щеше да бъде съвсем прилична. При нормални обстоятелства, макар че щеше да се наложи да се преместим в по-малко жилище, предполагам, че бихме живели добре, дори малко повече от добре, и щеше да ни остава достатъчно, за да можем, когато се наложи, да посетим някое от децата, което живее на хиляда километра от нас. Заплатата ми тук е много по-малка от тази, която получавах в града, и въпреки че жилището ни е безплатно, ако трябва да си купя нов костюм или ако Лесли има нужда от ново палто, това би наложило доста сериозно и внимателно да си направим сметката. Лесли, разбира се, не се оплаква, но бих се самозаблуждавал, ако си мислех, че напрежението, което е изписано на лицето й, не се дължи донякъде…
Телефонът иззвъня. Той погледна глупаво апарата. Обажданията толкова късно посред нощ бяха обезпокоителни, особено когато Лесли не беше вкъщи с него. Остави телефонът да звънне още два пъти, преди да го вдигне, като се помъчи да овладее треперенето на ръцете си.
Беше Ръсел Хейзън. Гласът му звучеше успокояващо нормално.
— Надявам се, че не те събудих, Алън.
— Всъщност седях на бюрото си и довършвах някои работи.
— Недей да прекаляваш — каза Хейзън. — Един инфаркт е достатъчен.
— Тук съм съгласен с теб — отвърна Странд, успокоен, че Хейзън не се обажда, за да му съобщи за някое произшествие и че никой не е получил криза.
— Просто бях много зает — рече Хейзън. — Току-що се връщам от една конференция. И исках да те чуя колкото може по-скоро.
— Какво има, Ръсел? — попита Странд. — Пак ли си говорил с твоя приятел от Джорджия?
— Не. Не съм го чувал, така че, предполагам, нещата там са се пооправили. Всъщност… — той се поколеба за миг — всъщност става дума за мен. Не е особено важно, но може и теб да засегне. — Той се изсмя малко странно. Като че ли е смутен, помисли си Странд. — Нали си спомняш онзи експерт по петрола — лобиста де, когото видях на обяда тогава в училището?
— Да — отвърна Странд.