— Мъжът ти не е умрял, скъпа — каза нежно Странд. — Макар че трябва да призная, че се опита. — Леко киселата шега не я накара да се усмихне.
— Не, не си умрял — рече Лесли. Гласът й бе глух, уморен, без тембър. — И не мисля, че ще умреш. Но се страхувам, че се отдалечаваме един от друг. Като че ли сме попаднали във водата в различни течения и те бавно ни отнасят далече един от друг. Накрая ти си отиваш и аз оставам като директорката да чакам дали Джими ще се сети да ми се обади по задължение, или Елинор да ми прати телеграма за рождения ден, или да получа изрезка от някой вестник от Аризона, в която пише, че Каролайн е достигнала училищния рекорд в бягането на сто метра. Изведнъж почувствах, че не мога да издържам повече да лежа сама в чуждото легло посред нощ, след като ти си на повече от сто и петдесет километра от мен. Трябваше да се уверя, че мога да те намеря, да те докосна…
— Скъпа — рече Странд, — аз съм тук. И винаги ще бъда тук.
— Знам, че е неразумно — продължи тя със същия апатичен тон, — но и двамата сме толкова объркани тези дни. Имам чувството, че живеем живота на някакви други хора. Не спим заедно, дори не се храним заедно, давим се в море от момчета, сънувам ужасии еротични сънища, други мъже, хилещи се хлапаци… После по пътя към къщи някакъв пиян ме изпревари и вбесен, че не се прибрах достатъчно бързо встрани, ме обсипа с ругатни, после изостана зад мен и се залепи отзад, като пусна дългите си светлини и натискаше клаксона, а аз излязох от магистралата на първия изход, защото се уплаших от него, после се загубих и обикалях из целия Кънетикът по разни тъмни, криви пътчета, пълни със завои, в никоя къща, покрай която минах, не се виждаше светлина, колата се пързаляше в снега и аз едва не се блъснах в едно дърво… Имах налудничавото чувство, че колата иска да ме убие, че е мой враг, и вече се канех да спра, да сляза, да седна край пътя и да премръзна до смърт, когато видях един знак — бях съвсем близо до магистралата, и ето ме сега тук. Поне за останалата част от нощта се чувствам отново в безопасност. — Тя му се усмихна вяло и отпи от чашата си. — Не се притеснявай чак толкова, мили. Сигурна съм, че сутринта ще дойда на себе си. А сега си лягай. Трябва да ставаш след няколко часа. — Тя се наведе към него и го целуна. — Върви. Моля те. Изглеждаш уморен. У дома съм си, на сигурно място и всичко ще изглежда различно на дневна светлина.
Беше твърде уморен, за да спори с нея, остави чашата си, която почти не бе докоснал, дотътри се до стаята си и разтреперан от студ, отново се пъхна под завивките, без да сваля халата си.
По-късно чу или така му се стори, че някъде далече някой свири тихо на пиано.
2
В сряда следобед преди Деня на благодарността часовете бяха отменени. Лесли и Алън бяха стъкмили багажа си и по обяд чакаха готови, когато Конрой пристигна с мерцедеса. Хейзън ги бе поканил да прекарат уикенда в къщата му край морето и макар че Странд би предпочел просто да мързелува в утихналия колеж, когато всички момчета са заминали за празника, разговорът за Лесли, проведен с директора Бабкок предната седмица, го бе накарал с удоволствие да приеме поканата.
Бабкок беше помолил Странд да се отбие в кабинета му и през цялото време се въртеше неспокойно зад бюрото си, непрекъснато палеше лулата си, местеше постоянно очилата си ту на челото, ту на носа и преподреждаше разни книжа, докато говореше с много увъртания и смутени покашляния за системата на оценяване, която Странд предвижда за учениците си, и каква програма предпочита да следва през идния срок, до който оставаха още два месеца. Най-накрая той стигна до причината, поради която го бе повикал. С извинителен тон каза:
— Алън, не искам да ви безпокоя излишно, не искам и да изглежда, като че се бъркам в чужди работи, но Лесли… — Той въздъхна. — Знаете колко много я ценим всички и как се зарадвахме, когато предложи да поеме часовете по музикална култура, просто не ми е ясно къде бихме могли да намерим човек с нейната подготовка, който да я замести…
— Моля ви — прекъсна го Странд, — какво всъщност искате да кажете?
Бабкок отново въздъхна. От работата през срока лицето му беше придобило още по-уморен и посърнал вид и Странд не можеше да не изпита съжаление към човека, докато той въртеше неспокойно лулата в ръцете си и избягваше да го погледне над бюрото.
— Струва ми се, че държането й през последните седмици… не че има нещо кой знае колко необичайно, бързам да добавя… но, мисля, че тя… тя не изглежда съвсем на себе си, ако ме разбирате какво искам да кажа… Нещо… Не мога да определя какво е, може би вие ще ми помогнете… Държането й е малко… чудновато е прекалено силна дума, разбира се, но тя ми хрумна… Веднъж спряла внезапно по средата на едно изречение в клас… Естествено това ми бе предадено от момчетата, а човек не бива да приема приказките им за стопроцентова истина… и просто излязла от стаята, без да каже кога и дали въобще смята да се върне. Някои от преподавателите са я видели да плаче, като е прекосявала двора. Може би е от преумора, макар че нейната програма е минимална, така да се каже… Чудех се дали да не й предложа малка отпуска… няколко седмици… Мис Колинс, която също се занимава с музика, се съгласи да я замества временно… Естествено в училището имаме практика да плащаме заплати по време на… ъъъ… отпуска по болест. О, боже, толкова ми е трудно да налучкам верния тон…