Странд почувства съжаление към добрия пренатоварен дребен човечец и в същото време безпомощност спрямо Лесли. След онази нощ, когато си дойде внезапно вкъщи и го събуди, тя беше просто унила, едно тихо, бледо присъствие, което се движеше апатично от стая в стая, без да се оплаква.
— Не е преуморена — рече Странд. — Бих казал, че е комбинация от разни неща… Според мен изобщо не трябва да търсите вината в училището.
— Благодаря, Алън. Не бях сигурен дали сте забелязали. Понякога най-близките хора… — Бабкок не довърши изречението. — Атмосферата в едно училище, когато срокът продължава толкова време, когато сезонът е към края си… Ноември може да бъде мъчителен дори за най-силните души — усещането, че си затворен, за една чувствителна жена…
— Мистър Хейзън ни е поканил през празниците в Хамптънс — вметна Странд. — Има вероятност синът ни също да дойде, там ще има интересни за нея хора… може би това е всичко, от което се нуждае. — Странд искаше да се махне от умореното, угрижено лице зад бюрото. — Може да помогне. Ако не помогне… тогава ще видим. Всъщност една нейна приятелка я покани да заминат заедно за Европа. Досега тя й отказваше, но ако й предам, че вие сте предложили малка отпуска за нейно добро — ще бъда колкото е възможно по-тактичен… Нали няма да имате нищо против да изчакам да минат празниците и тогава да й говоря за това? — Още в същия момент разбра, че отлага. От малодушие? От страх, да не би да засегне Лесли още повече?
— Както намерите за най-разумно. Вие знаете по-добре — рече Бабкок. В гласа му се усети облекчение, че поне за няколко дни този въпрос няма да бъде негова грижа. — Знаете ли, сигурен съм — добави деликатно той, — че ако в отношенията с жена си чувствате нужда от някой психиатър, от Ню Хейвън от време на време идва един много добър специалист, който би могъл… Ще се изненадате, ако ви кажа колко пъти сме опирали до него. И преподаватели, и ученици. Понякога си мисля, че сме прекалено нагъсто, едва ли не си дишаме във вратовете един на друг по цели дни, сблъскват се най-различни личности, някои избухват, други ги обзема меланхолия, приближаването на зимата, толкова много стресове… — Той въздъхна за последен път и отново взе да рови из книжата си на бюрото.
Когато излезе от кабинета му, Странд тръгна бавно през училищния двор. Като минаваше покрай разни ученици и преподаватели, които го поздравяваха, той преценяваше поздравите им и се питаше кой ли е предал на Бабкок за Лесли, какво ли си мислеха за нея, кои се подсмихваха тайно зад гърба й, кои я съжаляваха, кои казваха „горката жена, мъжът й е виновен…“
Бабкок бе препоръчал психиатър от добро чувство и поради съвременното тотемистично схващане, че думите могат да излекуват злините, които не са причинени от тях и за които езикът няма лек. Какво можеше да каже Лесли на специалиста от Ню Хейвън? Уважаеми човече, внезапно и без предупреждение бях изтръгната из корени от града, в който съм се родила и където съм живяла през целия си живот, за един ден децата ми, на които бях посветила по-голямата част от чувствата си, поеха по свой път, оглушава ме шумът от това постоянно подновяващо се племе варвари — момчета между тринайсет и деветнайсет години, — чиито ценности са така непознати и чужди за мен, както тези на диваците от джунглата на Амазонка. И понеже ви плащат да слушате най-черните истини на разстроената душа, няма да крия от вас, че сега аз, като жена, която няма още петдесет години, на възраст, когато, както ме уверяват специалистите във вашата професия, аз се намирам на върха на своите сексуални желания, съм принудена да спя сама. Няма да ви отегчавам със сънищата си. Сигурна съм, че лесно може да се досетите за естеството им.