Странд го позна. Беше Ромеро по джинси и пуловер. Никое от момчетата не издаваше и звук. На светлината от лампата над входната врата Странд видя, че Ромеро държи нож в ръката си.
— Стой! — извика той. — Веднага спри!
— О, боже! — простена Лесли.
Ала те не се спряха. Първото момче, много по-едро от Ромеро, се скри зад едно дърво и хукна вдясно, Ромеро, който тичаше бързо и безшумно, го настигна и скочи на гърба му, двамата се олюляха и паднаха на земята. После Ромеро застана отгоре, седнал върху гърдите на момчето. Като продължаваше да вика, Странд дотича при тях и успя да хване китката на Ромеро, който беше вдигнал ръката си на височината на рамото и стискаше в нея малкия нож.
— Да не си полудял? — викаше Странд, като държеше китката му и се бореше, усещайки колко тънка и същевременно колко здрава е ръката му, като жица с протичащ по нея ток. — Ромеро, пусни ножа.
Щом чу името си, Ромеро сякаш дойде на себе си и пусна ножа, обърна се и погледна Странд.
— Добре — отвърна той. Гласът му прозвуча странно спокойно. — Свърши вече.
После се изправи.
Тогава Странд видя, че момчето на земята е Теди Хиц. То се задавяше от плач, цялото му лице бе в кръв, а от една дълбока резка на бузата му продължаваше да шурти още.
— Лесли — промълви Странд колкото може по-спокойно, — влез, моля те вътре, обади се на лекаря, после на мистър Бабкок и им кажи да дойдат тук по-бързо. Хиц е ранен.
— Малко му е — подхвърли Ромеро.
— Ти млъкни — сряза го Странд, когато Лесли хукна към къщата. — Ей, шофьорът — извика той на човека, който стоеше като закован на прага и все още държеше чантите в ръце, — бихте ли дошли да ми помогнете? — Той коленичи до Хиц, който вече се успокояваше. — Хайде, Хиц, Ромеро вече пусна ножа. — После извади носната си кърпа и я сложи върху раната на бузата му. — Можеш ли сам да я държиш?
Хиц кимна през сълзи и притисна кърпата до лицето си.
— Боже господи! — Шофьорът се беше приближил и гледаше втренчено окървавеното момче. — Какво става тука?
— Дадох на копелето един урок — отвърна Ромеро.
Странд забеляза, че и неговото лице е в кръв и говори хрипкаво, сякаш устните му са подути.
— Стига, Ромеро — каза Странд. После на Хиц: — Мислиш ли, че можеш да ходиш?
Хиц кимна и седна. Слава богу, помисли си Странд. Хиц тежеше повече от сто килограма, а шофьорът беше дребен възрастен човек и Странд се съмняваше, че двамата биха могли да го отнесат дори до вратата.
— Madre! — извика Ромеро с отвращение. — Такава малка драскотина, а той пищи като заклан.
— Ти мълчи — рече Странд, като се изправи и хвана Хиц за ръката, за да му помогне да стане. — И те съветвам да започнеш да мислиш сериозно. Ще трябва да отговаряш на много въпроси.
— Искам адвокат — заяви Ромеро. — Имам право на адвокат.
Дори когато успя да накара Хиц да го прегърне през раменете и му каза: „Просто се облегни на мен и върви бавно“, Странд едва не се засмя. Адвокат. Даде си сметка, че в квартала на Ромеро и десетгодишните деца разбират от адвокати.
Ромеро се обърна кръгом и се прибра в къщата. Той беше запалил лампата в общата всекидневна, седеше на една маса и люлееше краката си, когато Странд и шофьорът вкараха драматично залитащия Хиц в стаята.
— По-добре легни — рече Странд на Хиц и си дръж главата нависоко.
Кърпата беше цялата напоена с кръв.
Помогна на Хиц да легне на разнебитената кушетка във всекидневната и да подпре глава на ръката си.
— Мисис Странд вика лекар — каза той. — Сигурен съм, че ще се оправиш. — После се обърна към шофьора, който стоеше в средата на стаята и клатеше глава, като непрекъснато си мърмореше: „Проклети деца, проклети деца…“ — Вие можете вече да си вървите. Всичко е наред. Чака ви дълъг път до града. — Искаше да се освободи от него. Колкото по-малко хора бяха забъркани в тая каша, толкова по-добре. Радваше се, че Хейзън не накара Конрой да ги докара. Можеше да си представи каква история щеше да се види принуден да разкаже на шефа си, ако беше тук.
— Добре, аз си отивам — съгласи се шофьорът. — Не горя от желание да стоя тук цяла нощ, докато дойде полицията.