— Не намесвайте Ролинс — отвърна Ромеро. — Той няма нищо общо с това. Освен че ми е съквартирант.
— Къде е Ролинс?
— Спи. Той не знае нищо за случилото се. Върна се уморен и си легна.
— И ти не му каза нищо, а?
— Ако му бях казал, щеше да слезе при Хиц и да го убие с голи ръце. А на сутринта щеше да изхвръкне като топка. Вън от колежа и от спорта. И без това си има достатъчно неприятности, че е черен. Не искам да го видя смазан, само защото ми е приятел.
— Позволи ми да ти задам един въпрос, Хесус — рече Странд. — Защо смяташ, че точно Хиц ти е взел парите?
— Ако изобщо е имало някакви пари — обади се Хиц. — Тоя глупак се заяжда с мен още от началото на срока. Никак не ми харесват типовете, които приемат в това училище напоследък, и не го крия. Тази страна е свободна и мога да говоря каквото си искам.
— Смятам, че е по-добре да си траеш, Хиц — намеси се Странд, като се мъчеше да изглежда безпристрастен и търпелив, но знаеше, че не успява. — Кажи ми, Ромеро, какво те накара да мислиш, че Хиц ти е взел парите, а не някой друг?
— Имам собствена информация.
— Каква информация?
— Поверителна.
— Кой ти каза?
— Казах, че е поверителна — повтори Ромеро.
— Намери ли парите в стаята на Хиц или писмата, за които спомена?
— Не — отвърна Ромеро.
— Разбира се, че не е — намеси се Хиц. — Защото нищо не съм вземал. Ако изобщо някой е вземал нещо. Този човек е луд, мистър Странд, той мрази целия свят, особено белите хора. Дори учителите тук да бяха страхливи като мишки, пак биха признали всички, без изключение, дори и вие, че предпочитат това копеле никога да не е чувало за Дънбъри.
— Внимавай какво говориш ей, дебел — каза Ромеро, — или ще ти кръцна и другата бузка и ще ти резна задника за десерт.
Заплахата напомни на Странд, че още държи окървавения нож отворен. Затвори го и го пусна в джоба на палтото си.
— Ромеро — рече той, — нищо не печелиш от това, че говориш като…
Вратата се отвори и влязоха доктор Филипс и мистър Бабкок. Бабкок се смръзна на мястото си, като видя картината пред очите си.
— О, боже! — промълви той.
Лекарят кимна на Странд, погледна с любопитство Ромеро, после се наведе над Хиц и каза:
— Дай да видим сега какво има.
След това махна напоената с кръв носна кърпа от лицето на Хиц и я пусна на земята, присви очи зад очилата си, наведе се над главата на Хиц и докосна леко ранената му буза.
— По-добре ще бъде да го преместим в амбулаторията. Ще има нужда от почистване и шевове. Доста шевове.
— Боли — изхленчи Хиц, а долната му устна трепереше.
— Разбира се, че ще боли — отвърна лекарят. — Трябва да боли.
Той беше грубоват човек, умел и бърз, и нямаше навик да глези младежите. Отвори чантичката си, извади голям тампон марля и превърза раната с нея. Марлята веднага почервеня. Лекарят си свали палтото.
— Сложи това отгоре, стани и аз ще ти помогна да стигнеш до колата ми.
— Не знам дали ще мога да ходя… Изгубих доста…
— Глупости — рече лекарят. — Ставай. Раната е само повърхностна. Красотата ти няма да пострада.
Хиц се направи, че се олюлява, като ставаше от кушетката. Лекарят му помогна да облече палтото и го закопча. Ромеро беше навел глава и гледаше изпод сведените си клепачи, очите му бяха тъмни и изпълнени с презрение.
— Може би има нужда от морфин — обади се той, — за да изтърпи ужасната болка.
— Стига вече, млади момко — сряза го Бабкок. За първи път Странд чуваше сурови нотки в гласа на директора.
— Бабкок — каза лекарят, като спря на вратата, сложил леко ръка върху ръката на Хиц. — Предлагам да извикате полиция.
— Полиция — повтори обезумял Бабкок. — О, боже! Наистина ли мислите, че е необходимо?
— Ако искам да запазя разрешителното си да практикувам — отвърна лекарят — и ако вие искате да останете в училището, необходимо е.
— Разбира се — рече Бабкок. — Просто… досега не се е случвало такова нещо. Разбира се. Ще се обадя.
— Кажете им да дойдат в амбулаторията. Сигурно ще има разследване. Междувременно, млади човече… — Той млъкна и се загледа в Ромеро. — Аз май те познавам, а? От футболния отбор ли?