— Тук не се пуши, млади човече.
— Извинявайте — рече Ромеро и изгаси цигарата си. — И благодаря. Сигурно току-що сте ме спасили от рак, докторе.
— Запази шегите си за полицията — отвърна лекарят и започна да вдява една игла. Хиц го наблюдаваше с ужас. — Алергичен ли си към пеницилин?
— Не знам.
— Е, ще опитаме — рече лекарят и посипа раната с праха. — Бузата ти изтръпна ли вече? — Той натисна с показалеца си в гумена ръкавица бузата над раната. — Усещаш ли нещо?
— Май че не.
Странд трябваше да се извърне, докато лекарят зашиваше дългия разрез с бързи кратки бодвания на иглата и сръчно върза първите възелчета. Срамуваше се, че му се гади, особено след като Бабкок и Ромеро следяха операцията с интерес.
Тъкмо когато доктор Филипс свършваше, превързвайки бузата на Хиц, вратата се отвори и влезе един полицай. Имаше вид на човек, когото току-що са вдигнали насила от постелята.
— Сержантът каза, че е било извършено престъпление. Какъв е характерът на престъплението?
— Аз съм характерът на престъплението — отговори Ромеро. — Намушках го.
— Арестуван си. Мой дълг е — съобщи официално полицаят, — да те предупредя, че всяка твоя дума може да бъде използвана срещу теб и че имаш право да извикаш адвокат.
— Точно това искам: адвокат — рече Ромеро. — Познавате ли някой добър адвокат? Най-близкият, когото познавам, се намира на Сто трийсет и седма улица в Ню Йорк.
Полицаят не му обърна внимание.
— Оръжието намерено ли е?
Странд извади ножа от джоба си и го даде на полицая.
— Благодаря ви. Ще бъде необходимо като доказателство.
— Свършихте ли, докторе?
— Да — отвърна лекарят и свали гумените си ръкавици.
— По-добре да тръгваме към участъка — рече полицаят. — Дай си ръцете, момче.
Ромеро се усмихна и протегна ръце.
— Страх ви е да не избягам от колата ли, господин полицай?
— Умишлено нападение със смъртоносно оръжие — каза полицаят. — Време е да започнеш да приемаш нещата сериозно.
— По-малък номер, моля — рече Ромеро, когато полицаят извади чифт белезници.
— Смятате ли, че е абсолютно необходимо, господин полицай? — запита Бабкок. — Сигурен съм, че той ще се държи… както трябва…
— СУП, сър — обясни полицаят. — Стандартно установена процедура. Има го в правилника.
— А — каза Бабкок, — в правилника. — И въздъхна.
— Хайде, момче. — Полицаят дръпна белезниците и Ромеро се смъкна от масата.
— Нали нямате нужда от мен? — попита доктор Филипс.
— Бяхте ли свидетел на престъплението?
Лекарят поклати глава.
— Добре. По-късно може да се наложи да опишете раната. Но тази вечер няма да има нужда повече от вас.
Бабкок, Странд и Хиц, по чието лице още се стичаха сълзи, тръгнаха след полицая, който държеше Ромеро за лакътя на път към вратата.
— Ромеро — рече лекарят, — отсега нататък те съветвам да се упражняваш само във футбола.
— Ще отида да си взема колата, господин полицай — каза Бабкок, — и ще се срещнем в участъка.
Те наблюдаваха как полицаят вкара Ромеро отзад в полицейската кола и заключи вратата. Между задната и предната седалка имаше метална мрежа и Ромеро приличаше на животинче, затворено в клетка, което мига от светлината над главата му. Полицаят седна зад волана и потегли. Бабкок въздъхна.
— Ще ида да взема колата. Ще се върна веднага. Мисля, че Хиц не трябва много да се движи в сегашното си състояние.
И тръгна през двора на училището.
Странд остана сам с Хиц.
— Престани да подсмърчаш — каза той, ядосан на момчето.
— Щеше да ме убие. Сега щях да съм мъртъв, ако вие случайно не бяхте дошли.
— Ако е искал да те убие — отвърна Странд, — мисля, че щеше да вземе нещо по-опасно от едно джобно ножче със седемсантиметрово острие.
— Нямаше да мислите, че това ножче е толкова безопасно, ако се беше нахвърлил с него върху вас… или върху жена ви. Или върху надутата ви дъщеря, която беше на футболния мач — рече Хиц и избърса течащия си нос с опакото на ръката. — Тогава щяхте да вдигнете врява до бога и да настоявате обществото да бъде защитено от мелезите и черните.