— Всеки, който иска, може да претърси стаята ми — заяви високо Хиц. — И мен също. По всяко време. Нямам какво да крия.
Той започна да обръща джобовете си, като разпиля дребни монети и банкноти и накрая удари със замах портфейла си.
— Чудесно — каза сержантът, когато Хиц свърши. — Може да си вземеш парите. Ще напиша всичко това на машина и ще можете да го подпишете утре сутринта.
Хиц се качи в колата с полицая, а Странд и Бабкок ги последваха с колата на Бабкок.
— Каква ужасна нощ — въздъхна уморено Бабкок зад волана. — Никога досега в Дънбъри не се е случвало подобно нещо. Имало е, разбира се, някои дребни кражби, но такова насилие… — Той потръпна. — Какъв късмет, че сте пристигнали с жена си точно тогава. Иначе един бог знае какво можеше да се случи. Надявам се, Лесли не се е разстроила прекалено много, макар че, трябва да призная, изглеждаше възхитително спокойна, когато ми позвъни.
— Да, тя достойно се справя с положението — рече Странд.
— Кой според теб е прав и кой крив в цялата тази работа? — запита Бабкок. — Нямам предвид това с ножа. Дори да бях най-милосърдният човек на света, пак не бих могъл да простя на едно момче, което вдига оръжие срещу другаря си. Ти как смяташ — някакво ужасно недоразумение ли е станало или какво? Ромеро каза ли ти защо мисли, че Хиц му е откраднал парите? Попита ли го?
— Да, попитах го — отговори Странд.
— И какво?
— Каза, те е поверително. Не знам какво точно означава това.
— Сигурно си страшно разочарован — продължи Бабкок. — Ромеро започна толкова добре.
— Не се чувствам разочарован — отвърна категорично Странд. — Чувствам се виновен. Ужасно виновен. Боя се, че допуснах вярата ми да надделее над здравия разум. Неговото място е на улицата, а не в такова училище. Аз сбърках природната интелигентност с културното държане.
— Не бива да виниш себе си. Нито пък мистър Хейзън. — Бабкок свали едната си ръка от кормилото, за да докосне леко ръката на Странд. — Просто нещастно стечение на обстоятелствата. Никой не би могъл да го предвиди. Отровено казано, когато започна срокът, не вярвах, че момчето ще изкара годината. Но не заради такова нещо. Мислех, че ще му омръзне, че няма да се подчинява, че няма да може да спазва дисциплината, нещо подобно. Според теб дали ще го затворят?
— Надявам се — отвърна горчиво Странд. — Така бих постъпил и аз, ако бях на мястото на съдията.
— Хайде, хайде, Алън — каза тихо Бабкок. — Защо не отложим присъдата, докато не научим всички факти?
— Не мога да я отлагам, след като видях Ромеро да гони Хиц с нож в ръката.
Няколко минути пътуваха в мълчание и после Странд се обади:
— Сигурно ще си имате големи неприятности с настоятелите. Ако искат да направите някакво жертвоприношение, може да хвърлите вината върху мен и още същия ден ще получите оставката ми.
— Съмнявам се, че ще се стигне чак дотам — рече Бабкок, но не изглеждаше много убеден.
Когато пристигнаха, полицаят ги чакаше с Хиц в колата пред „Молсън Резидънс“. Всички влязоха през празната обща всекидневна и заедно се изкачиха по стълбите на първия етаж. Странд се учуди, че никое от момчетата не се беше събудило. Боричкането в стаята на Хиц и бягството му долу на двора сигурно са станали много тихо, ужасно тихо. Хиц бе единственото момче в пансиона, което имаше самостоятелна стая. Дали се дължеше на връзките на баща му или на факта, че никое от момчетата не искаше да живее с него, Странд не знаеше.
Стаята беше малка, и с изключение на кръвта по килимчето и по неоправеното легло странно чиста. Странд и Бабкок стояха на вратата, тъй като вътре нямаше достатъчно място за всички, докато полицаят отваряше методично чекмеджетата, погледна под леглото, отметна одеялото, обърна килимчето, претършува дрехите на Хиц, които бяха окачени в шкафа.
— Нищо — заяви след десет минути той.
— Нали ви казах — обади се Хиц. В амбулаторията и в полицейския участък той беше смъртноблед, с изключение на кървавите резки по бузата си и по врата, но сега лицето му бе възвърнало цвета си. — Можехте да си спестите разходката. Нали ви казах, че не съм му вземал парите.
— Струва ми се, че най-добре е да си лягаш и да си почиваш, синко — каза полицаят. — Аз ще си вървя.
Оставиха Хиц в стаята му, успокоен и тържествуващ, и слязоха заедно по стълбите. Странд пожела „лека нощ“ на полицая и на Бабкок в общата всекидневна. Останал сам, той се отпусна за няколко минути на един стол. Чувстваше се твърде изтощен, за да се яви при Лесли, без да си почине поне малко.