— Знам го къде е.
— Утре в девет сутринта я викат на очна ставка. Как мислите, дали Каролайн ще има нещо против? — Хейзън изглеждаше разтревожен. — Разбира се, ако не иска, не могат да я накарат насила. Макар че дори да го разпознае, това едва ли ще бъде решаващо в съда и…
— Каролайн още не се е прибрала. Ще я питам, като се върне.
— Добре. Бих искал да затворят този тип за няколко месеца, макар че при днешното състояние на нещата в съдилищата едва ли ще стане така. Може да ми се обадите в кантората. Тази вечер ще работя до късно. А, между другото, говорих вече с моя приятел от Тръскот и той ми каза, че може да уреди един от техните бивши възпитаници, който се занимава с проучването на подобни неща в Ню Йорк, да види Каролайн.
— Боже господи, нямате ли си друга работа в понеделник сутрин?
— Отне ми само пет минути.
Когато Странд се върна във всекидневната, Лесли беше застанала до прозореца и гледаше към дъждовната улица.
— Хейзън се обади — рече Странд. — В полицията предполагат, че са открили едно от момчетата. Искат Хейзън и Каролайн да отидат там утре сутринта, за да го идентифицират.
— Ти какво му каза? — Лесли продължаваше да гледа през прозореца.
— Че ще попитам Каролайн и ще му се обадя. Не ми се ще Каролайн да се забърква в подобно нещо.
Лесли кимна.
— И на мен също. Въпреки че тя вероятно би искала да помогне на полицията.
— Лесли, скъпа, моля те, седни — започна нежно Странд — Имам да ти разправям някои неща, за които не ми се говореше снощи.
Тя се отдалечи бавно от прозореца и седна срещу него.
— След като Каролайн свърши да играе тенис с Хейзън — започна Странд — и ние тръгнахме с него към къщата…
После й разказа всичко: предложението на Хейзън и доводите му да изпратят Каролайн да учи другаде, възможността за спортна стипендия и доколкото можа да си спомни, разговора с Елинор.
Лесли го изслуша мълчаливо, с безизразно лице, скръстила ръце в скута си. Когато Странд свърши, тя рече:
— Елинор, разбира се, е права за Каролайн. Тя наистина мисли, че не е хубава. Направо ненавижда носа си. И е болезнено стеснителна. Но го крие от нас, крие го още от малка.
— Ти си знаела? — попита невярващ Странд. Знаела си през цялото време и не си ми казала?
Лесли се пресегна и докосна ръката му.
— Каква полза щеше да има от това? — Тонът й беше станал спокоен и нежен. — Нима си нямаш достатъчно грижи?
— Чувствам се като пълен глупак.
— Не си глупак. Понякога просто не си наблюдателен, това е — рече тя, — особено по отношение на децата си. Сега въпросът е какво да правим? — Тя се усмихна. — Забележи, казах ние.
— Хейзън иска да го оставим той да говори с Каролайн.
— За да я съблазни с видения за неугасващото западно слънце ли? — Лесли отново се усмихна. — Е, добре, защо пък не? Малко неугасващо слънце би било чудесна промяна за всички ни.
— Но да учи за ветеринарен лекар, за бога! Откъде мислиш й е хрумнала подобна идея?
— Не знам. Може би е чела книгата на онзи англичанин „Всички живи същества, малки и големи“ и тази професия й се е сторила интересна — да срещаш най-различни хора на въздух и прочие. Ако тя наистина сериозно си го е наумила, няма да й преча.
— Защо никога не е споменавала нито дума за това пред нас? — Странд знаеше, че изглежда огорчен.
— Може би просто е чакала подходящ момент. Момичетата рано се научават да не издават всичко на родителите си.
— Значи ти си съгласна тя да замине?
Лесли кимна.
— Добре — каза Странд, — те сигурно ще се видят утре сутринта в полицейски участък. Могат да поговорят там. Мястото е само за изкушения.
Лесли стана, приближите до него, наведе се и го целуна по челото. Докосна косата му.
— Трябва да се подстрижеш — рече тя.
Когато Каролайн се върна малко преди вечеря, Странд й съобщи за обаждането на Хейзън. Лесли имаше урок със своя ученик полицая във всекидневната и те отидоха в кухнята, за да не чуват дрънчащите акорди, които представителят на закона изтръгваше от горкото пиано.