— Мистър Хейзън ще отиде в полицията, но ако ти не искаш, не могат да те накарат насила.
Лицето на Каролайн стана много сериозно и тя прокара пръсти през косата си. Странд се надяваше, че ще откаже да отиде, но тя рече:
— Ще отида.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно. Тези момчета не бива да остават на улицата. Не мога да забравя на какво приличаха — бяха като глутница диви животни, които ръмжаха, удряха, блъскаха и дърпаха. Дано само са хванали, когото трябва.
— Добре — въздъхна Странд. — Ние с майка ти ще дойдем с теб.
— Няма нужда. Не съм малка.
— Казах, че ще дойдем с теб — повтори Странд.
Каролайн въздъхна и понечи да излезе от кухнята, но Странд я спря.
— Седни за малко, Каролайн. Има нещо, за което искам да си поговорим.
Каролайн го изгледа подозрително, но седна на един кухненски стол до масата. Странд седна срещу нея.
— Разбрах от мистър Хейзън — започна той, — че сте говорили да отидеш да учиш в колеж в западните щати.
— Аха — отвърна Каролайн с известна нотка на вина, — значи ти е казал.
— Да.
— Не съм рекла, че непременно ще отида. Просто споделих, че ако можех да избирам, там бих искала да продължа. Освен това му обясних, че не мога да избирам.
— Той ми каза, че има възможност, както ти се изрази, да избереш.
— Така ли? — Каролайн изглеждаше изненадана. — На мен не ми каза.
— Той искаше първо да говори с мен.
— Какво друго ти каза? — Тя беше вече нащрек.
— Че искаш да отидеш в селскостопански колеж да учиш за ветеринарен лекар.
— Това престъпление ли е? — Тонът й беше враждебен.
— Разбира се, че не е — рече успокояващо Странд. — Но ние с майка ти искаме да знаем защо имаш такова желание и защо не си го споделила с нас.
— Не бях сигурна. Не исках да ви казвам нищо, докато не реша. Освен това се боях, че ще ми се смеете и ще ме изкарате сантиментално момиченце. Е, сега вече знаете. Може да ми се смеете, ако искате, — додаде тя.
— Никой не ти се смее, Каролайн — промълви нежно Странд.
— Както и да е, няма смисъл дори да говорим за това. — Махна презрително с ръка. — Приказки за малки деца. За това ще трябват пари, много пари. Вкъщи не липсва обич — подхвърли иронично тя, — но що се касае до земни блага… — И сви рамене. — Аз не съм сляпа. Кога за последен път си си купувал костюм?
— Хайде да говорим за това по-късно — отговори Странд. — Сега ме интересуват мотивите ти. Какво знаеш за животните?
— Засега нищо. Е, знам едно: че страдат, и то страшно, и заслужават да им се помогне. Толкова ли е странно да искаш да отдадеш живота си, за да направиш този ужасен свят малко по-човечен? — Гласът й се повиши от гняв, сякаш чувстваше, че я атакуват.
— Не мисля, че е странно — отвърна Странд. — Напротив, дори намирам, че е възхитително. Хората също страдат. Но ти не искаш да станеш лекар.
— Не искам да стана лекар, политик или генерал, или да се занимавам със социални проблеми, защото не ме бива за нито една от тези работи. Елинор може да стане каквото пожелае, но аз не. Сигурно съм глупава, но знам едно — такава съм си. Не съм общителна, ще се плаша от хората и затова ще се държа недодялано с тях, ще казвам каквото не трябва и ще чувствам, че винаги се смеят зад гърба ми.
О, бедното ми момиче, помисли си Странд със съжаление.
— Животните са по-добри — продължи припряно Каролайн. — Те не говорят. Или поне не така, че да ги разбираме. И няма да ме притесняват. — Тя беше вече на границата да се разплаче.
Странд се наведе над масата и я потупа по ръката.
— Добре — каза той. — Сега знам какво чувстваш, макар че според мен не си справедлива към себе си. Смятам, че като пораснеш, ще имаш по-високо мнение за достойнствата си.
— Ако трябва да остана в този град и да се боря ден и нощ, за да не изоставам от всички умници около мен, направо ще се затрия. — Тя вече ревеше.
— А ако ти кажа — рече Странд, — че си ме убедила и според мен наистина ще е по-добре да заминеш? — Той замълча. — И може би има начин да го уредим, независимо дали разполагаме със земни блага, или не.
Каролайн го погледна невярваща.
— Какво смятате да направите с мама — да не би да се хванете да работите и нощем, за да ме изпратите в Аризона?
— Е, нищо чак толкова драстично — засмя се Странд. — Не, мистър Хейзън има една идея.