— Имам чувството, че вечеря сам всеки божи ден от седмицата — сподели Лесли със Странд, когато той се прибра следобед.
— Странно, аз имах същото чувство още първата вечер.
— Освен това му казах, че ще му бъдем благодарни, ако успее да уреди Каролайн в това училище.
— А той какво ти отговори?
— Че би желал всички младежи да знаят какво точно искат да учат и да са така решени да успеят като Каролайн.
— Трябвало е да стане директор на училище.
— Мисля, че от правото се докарват по-добри пари — забеляза Лесли.
Хейзън дойде у тях вечерта и донесе една спортна чанта с комплект анцуг и горнище и чифт обувки за бягане. Каролайн се изчерви от нещо средно между смущение и благодарност.
— С тези неща направо ще хвърча — възкликна тя.
— Само ми кажи една седмица предварително — рече Хейзън — кога смяташ, че ще бъдеш готова, и аз ще гледам всичко да бъде организирано както трябва. В Рандъл Айланд има писта за бягане. Препоръчвам ти да намериш най-напред няколко стартови блокчета и да изпробваш обувките.
По време на вечерята всички внимателно избягваха да споменават за сцената в полицейския участък. Хейзън говореше най-много от всички — той им разказваше за летата в Истхамптън по време на детството му и за големите състезания по тенис на трева, организирани там, преди играта да стане професионален спорт. Тогава най-добрите играчи се радвали да гостуват през седмицата на състезанията в домовете на клубните членове. За пръв път отваряше дума за семейството си и Странд научи, че имал по-малък брат, който преподавал философия в Станфорд, и сестра, омъжена за търговец на петрол в Далас, която притежавала частен самолет. Не спомена нищо за децата си, нито за жена си. Но, изглежда, се беше отпуснал и му бе приятно да говори, като човек, който е прекарал твърде много мълчаливи вечери в живота си. Дори разказа един анекдот за себе си, в който героят беше баща му. „Когато баща ми почина — започна той, — аз наследих наред с всичко останало и неговата секретарка. Една внушаваща страх жена на име мис Гудсън“. Веднъж тя беше в кабинета ми, когато си палех лулата, навик, който наред с някои други, бях усвоил от него, както и адвокатската професия. Погледна ме строго. „Ако позволите, мистър Хейзън — рече тя, — напомняте ми за баща ви.“ Естествено, все още млад по онова време, аз се почувствах поласкан от тази забележка. Баща ми беше един от най-прочутите адвокати в страната и се бе проявил блестящо в няколко важни правителствени комисии и като председател на сдружението на нюйоркските адвокати. „С какво по-точно ви напомням на баща си, мис Гудсън?“ — попитах я аз, леко възгордян. „Пускате запалените кибритени клечки в кошчето и подпалвате хартиите също като него“ — отвърна тя. Хейзън се смя заедно с тях. Бяха вече стигнали до десерта и Хейзън въздъхна доволно, когато остави лъжичката си.
— Каква прекрасна вечер. Боя се обаче — обърна се той към Каролайн, — че няма да можеш да ядеш така, като отидеш в Аризона.
— Ако изобщо отида в Аризона.
— Ако този, който държи хронометъра, е честен, абсолютно сигурен съм, че ще идеш — отсече Хейзън, което прозвуча като съдебно решение. — Няма да ти се наложи да се откажеш от тениса. Ще имаш време и за двете неща. Макар да мисля, че вече едва ли искаш да играеш в парка.
— Никога повече — каза Каролайн.
— В такъв случай ще трябва да уредим нещо друго, нали? — рече той, докато пиеше кафето си на малки глътки. — Аз съм член на градския и на извънградския тенис клуб на Източна петдесет и осма улица: Искаш ли да изиграем заедно няколко дубъла в събота сутринта?
— Би било чудесно — отвърна Каролайн.
— Ще те представя на хората — продължи Хейзън. — Има доста играчки, достойни за теб, и като моя гостенка ще можеш да отскачаш там, когато поискаш.
— Няма ли да ходите на Острова този уикенд? — попита Странд. На него не му беше приятно, че все повече бе задължен на Хейзън.
— Този уикенд не. Имам ангажимент в града в събота сутринта.
— Боя се, че прекалено много работите, мистър Хейзън — обади се Лесли.
— Наричайте ме Ръсел, моля ви — предложи Хейзън. — Мисля, че вече е време да минем на малки имена. Лесли, може ли?
— Разбира се.
— Благодаря. Работата… — той се замисли за момент — това е моето удоволствие. Не знам какво щях да правя, ако не работех. Ще ми се да умра, преди да се пенсионирам. — Той се засмя, за да смекчи думите си. — Както и да е, аз съм най-старият член на фирмата, така че не могат да ме накарат да се оттегля, независимо колко ще оглупея. Е — каза Хейзън и стана, — трябва да вървя. Имам да прочета някои скучни неща преди лягане. Благодаря ви за толкова приятната вечер. Лека нощ, Каролайн. — Той се поколеба, после добави: — Лека нощ, Алън.