— Щастливец. Плуването наистина бе освежаващо. Океанът беше безобиден днес. Но невинаги е така. Миналото лято на този плаж се удави един човек. Кажете на децата да внимават. — Той отпи от чашата си. После внезапно добави: — Искам да ви помоля да ми простите за пиянската сцена последния път, когато бяхте тук.
— Вече съм я забравил — рече Странд.
— Сигурен съм, че не сте, Алън. — Хейзън го изгледа продължително. — Имах много тежък ден. Изключително тежък. Това няма да се повтори. — Той махна с ръка, все едно въпросът бе приключен и вечерта изличена. — Между другото, вчера следобед срещнах съвсем случайно Елинор. Тя спомена ли ви, че изпихме заедно по чашка?
Не. — Така значи, вкъщи нищо не пие, а навън си позволява от време на време по нещо подкрепително за вечерта. Нищо не каза.
Хейзън кимна.
— Явно я вълнуват по-важни неща. До кантората ми има едно барче, в което понякога се отбивам след работа да пийна нещо. Оказа се, че то е близко и до нейната служба. С нея беше един младеж. Някой си мистър Джанели. — Той помълча, сякаш да види какво впечатление е направило името на Странд.
Странд отвърна уклончиво:
— Виждал съм го само веднъж. И то за малко. Фактически у вас.
— А, да — рече Хейзън. — Каза ми, че къщата много му харесала. Бяха много мили и настояха да седна на тяхната маса. Докато пиехме, Елинор ми поразправя нещичко за себе си.
— На тази възраст — обади се Странд — това вероятно е главната тема в разговора на едно момиче.
Хейзън се усмихна.
— И на мъжа също — добави той. — Вие спомняте ли си за какво сте говорели най-много, когато сте били на двайсет и две години?
— Като че ли не. Беше толкова отдавна. Почти преди трийсет години. — Той се замисли и се помъчи да си спомни. Най-добрият му приятел тогава беше един младеж на име О’Мейли, негов съученик, който се смяташе за троцкист. Спомняше си, че той бе разочарован от Странд, защото според О’Мейли Странд се интересувал само от това как да си пробие път и покорно да се нагоди към онова, което О’Мейли наричаше „системата“. За О’Мейли „системата“ представляваше огромна измама, предадени идеали, пожертвана победа. Маккарти вилнеещ и заплашващ Америка с фашизъм, с мръсния британски империализъм и похитяването на Ирландия. О’Мейли беше готов да се бие на всички фронтове и търсеше барикади, които да защищава. Стара история. Минало и забравено. Странд се питаше какво ли е станало с О’Мейли и дали е успял да си намери подходяща барикада. — Струва ми се, че тогава много говорехме за политика.
Хейзън кимна.
— Това се казва тема за разговор. Служили ли сте? Били ли сте в Корея?
— Не. Когато се явих на медицински преглед, ми откриха шум на сърцето. Никога не съм знаел, че го имам, и никога не ме е притеснявал.
— А аз се записах. Баща ми смяташе, че съм постъпил добре. Бях мичман втори ранг във флотата. Плавах на едно бюро във Вашингтон. Пак дело на баща ми. Баща ви жив ли е още?
— Не. Почина отдавна.
— Толкова много неща могат да се обяснят с това — рече Хейзън. — Искам да кажа, че всичко е различно, когато баща ти е починал. Всички тези пропилени години. — Той отпи внимателно от чашата си. Явно тази вечер нямаше да има пиянска сцена. — Дъщеря ви Елинор ми направи впечатление на много умно момиче.
— Да, такова е.
— Но неудовлетворено. — И пак му хвърли продължителен, изпитателен поглед.
— Обичайната болест на младостта — рече безгрижно Странд.
— Тя каза, че ако била мъж, щяла да получава два пъти повече отсега и щяла да бъде шеф на отдела отгоре на всичко — добави Хейзън.
Странд се опита да прикрие изненадата си. Тя винаги бе говорила с възторг за работата си.
— Будните младежи не обичат постепенното изкачване — забеляза Хейзън. — Те искат да се издигат със скокове. Сигурни са, че могат да управляват компанията десет пъти по-добре от някакъв си там старомоден дъртак, който би трябвало да работи прав на някое високо бюро и да пише с перо. Предполагам, че и в моята кантора има немалко амбициозни млади хора, които говорят същото и за мен.
— Трябва доста дълго да сте пили това питие — рече Странд.
— Всъщност изпихме по две. Младежът, който беше с нея, мистър Джанели, май бе изпил още няколко. Откровено казано, малко си беше сръбнал, като че ли бе влизал не в един и два бара следобед. По време на разговора доста се разпали. Разправяше на Елинор, че непрекъснато повтаряла колко й било писнало да я командват разни идиоти, но когато й предлагал да се махне и сама да си стане господар, тя го гледала, като че е откачил.