Странд развърза връзката си и я пъхна в джоба. Вратът му беше толкова тънък, че бе почти невъзможно да си намери риза с достатъчно дълги ръкави и в същото време да не му е широка около врата. Хейзън го изгледа с любопитство.
— Забелязал съм, че ядете много…
— Като вълк — отвърна Странд.
— И въпреки това сте толкова слаб.
— Кльощав.
— Аз не бих се оплаквал. Ако ядях колкото вас, щеше да се наложи да ме карат с количка. — Той отпи от уискито си. — Но от вашето семейство никой няма склонност към напълняване.
— Да. Елинор понякога прави луди диети, ако види, че е качила няколко грама.
— Смешно — изсумтя Хейзън. — На нейната възраст и с нейната фигура.
На вратата се позвъни.
— Гостите ми за вечеря — каза Хейзън. — Надявам се, че няма да ви отегчат. Вечеринките в Хамптънс понякога са доста скучни.
На вечерята Хейзън седеше начело на масата, настанил Лесли, която беше вдигнала косата си, от дясната си страна, а Каролайн от лявата. До Каролайн седеше един от партньорите й по тенис отпреди три седмици. Странд забеляза с известно удоволствие, че не е онзи хубавият, Брад или Чад, за когото Хейзън го беше предупредил. До него пък седеше една жена на име Колдуел, която имаше къща към дюните и която беше дошла с мъжа си и дъщеря си. Дъщерята бе настанена до Джими и изглеждаше колкото него на възраст, макар че Странд никога не можеше да определи на колко точно години са момичетата. В неговите класове имаше момичета, за които знаеше, че са на шестнайсет, а изглеждаха на двайсет и пет. До момичето седеше едър, общителен мъж на име Соломон с дълга права побеляла коса, с която приличаше на Джордж Уошингтън. После следваше Линда Робъртс, отдясно на Странд, която не беше облечена с парцалите си от пътуването, както ги беше нарекла, а с дълга бледо морава рокля на волани, откриваща доста кокалестите й рамене. Мисис Соломон, хубава жена, въпреки острото си лице, с момчешка прическа и силен тен, седеше отляво на Странд. Масата завършваше с Колдуел, седнал между мисис Соломон и Лесли, представен като доктор Колдуел, човек на средна възраст със скръбно дипломатическо лице на посланик, който току-що е бил натоварен да връчи неприятна нота на някое непостоянно правителство. Странд забеляза, че Конрой, макар че живееше в същата къща, не беше включен в списъка на гостите от своя работодател.
Разговорът беше оживен и Странд се зарадва, като видя, че Каролайн и Лесли явно се забавляват, а момичето на Колдуелови, което бе поканено заради Джими, изглеждаше силно заинтригувано от това, което й разправяше Джими. Но на самия него му беше трудно да долови какво си говорят хората, освен откъслечни фрази, тъй като Линда Робъртс непрекъснато му приказваше с висок пронизителен глас.
— Тази вечер ще ви бъда ужасна компания — предупреди го тя, като сядаше до него. — Изтощена съм от пътуването със самолета. — Току-що се била върнала от Франция, заобяснява му тя, където освен работата в галерията в Париж имало някаква сватба, на която тя просто не могла да не отиде. — Четиристотин души гости — продължаваше тя. — За щастие, не заваля, иначе приемът в градината щеше да се превърне в морска катастрофа. На толкова много сватби през юни ме е валяло, а човек винаги има чувството, че когато един брак започне с тичане да търсиш подслон, след година-две ще последва развод. Ръсел ми разправи всичко за вас и за вашето симпатично семейство, и за това колко много сте направили за него. Трябва да се гордеете с дъщеря си. Ако аз бях на нейно място, сигурно щях да се разпищя и да припадна. Направо не знам какво ще стане със стария ни любим Ню Йорк. Никой не смее вече да носи бижута. Всичко е в сейфовете на банките. Застраховано. — Тя въздъхна и повдигна кокалестите си рамене. — Ръсел ми каза, че сте учител по история. Сигурно е много интересно. Това беше един от любимите ми предмети в Мичиганския университет, но вече престанах да чета вестници — освен светската хроника и рецензиите за филми, всичко останало е толкова песимистично. Едва говоря, много съм изморена. Летищата са ужасно нещо. Най-лошото е „Фиумичино“. Почти се отказах да ходя в Рим заради него. В днешно време пътуват толкова много хора, че виждаш най-странни субекти в първа класа. Мъжът ми едва не си купи един реактивен самолет, но почина. Винаги съм обичала да пристигам в Ница. Летището е точно до морето и е почти като в доброто старо време, когато можеше да се пътува до Европа с някой от онези разкошни плюшени кораби, където елегантни стюарди сервираха бульон в единайсет, като се плъзгаха между шезлонгите. А сега дори са извадили от употреба красивите италиански кораби. Макаронджийска им работа. Не искам да изглеждам като някой стар мърморко, но като че ли прекаляваме с прогреса. Съсипаха Лазурния бряг, същото може да се каже, разбира се, и за Маями Бийч, но от летището аз отивам право в моето гнезденце, то се намира в планината над Мужен, и въобще не мърдам оттам, само се разхождам из градината си. Нали знаете къде е Мужен, мистър Странд?