Когато почувства, че ръцете му се поумориха, стъпи върху гладкия пясък и тръгна да излиза. Но откри, че не може да направи нито крачка към брега. Водата се въртеше около него и му беше трудно дори да стои. После изведнъж изгуби почва под краката си и течението бавно и безмилостно го понесе навътре. Помъчи се да не изпада в паника, но заблъска лудо с ръце, за да се пребори с течението. Никога през живота си не се беше чувствал така уморен и започна да гълта вода. Нямаше смисъл да вика, нямаше кой да го чуе. Погледна към голямата къща, която се намираше толкова близо до него, но в която нямаше признаци на живот.
Тогава видя Конрой да излиза на терасата с вестник в ръка. Той седна и разтвори вестника, без да поглежда към брега.
— Конрой! — успя да извика Странд. — Конрой!
Видя как Конрой започна да се оглежда озадачено, сякаш не можеше да определи откъде идва гласът. После забеляза Странд, който махаше като обезумял, неспособен да вика повече, и се мъчеше да държи главата си над водата.
Конрой се обърна и замаха към къщата, после хукна към плажа, смъквайки пуловера си в движение. Беше по бермуди и бос. Гмурна се и заплува към Странд. Когато стигна до него, му каза с учудващо спокоен, равен глас:
— Без паника, мистър Странд. Само се обърнете по гръб и се дръжте над водата. Аз ще ви хвана. — Правата му коса беше залепнала за черепа, а ръцете му бяха слаби и бели.
Странд се обърна по гръб. Слънцето блестеше в очите му през мъгла от пяна. Усети, че ръката на Конрой го държи под брадата. Конрой плуваше със свободната си ръка бавно, много бавно, но не към брега, а успоредно на него. Течението ги отнасяше все по-навътре в морето. Странд дишаше тежко, поемайки болезнено въздух и вода. Брегът се отдалечаваше все повече и повече…
Повдигна глава и забеляза, че някой тича към брега и носи нещо. След миг осъзна, че това е Линда Робъртс и че мъкне намотано въже. Видя я как се гмурна във вълните и я изгуби от погледа си.
После изведнъж течението пусна двамата мъже. Конрой дишаше на пресекулки.
— Окей — рече той, — вече сме вън от него. Само запазете спокойствие.
Той започна да тегли Странд бавно към брега и с всяко загребване дишаше все по-тежко. Няма да успеем, помисли си Странд, и двамата ще се удавим. Искаше да каже нещо на Конрой, но не можеше да говори. После се чу цопване във водата до тях и Конрой протегна ръка. Беше въжето, което им хвърли мисис Робъртс, влязла до кръста във водата. Странд беше сигурен, че е стоял с часове във водата, а брегът изобщо не се приближаваше, но поне не се и отдалечаваше повече.
— Сега вече ще успеем — рече Конрой като хвана въжето.
Ръката му, която държеше Странд, сякаш доби нова сила. Мисис Робъртс бавно задърпа въжето. Сантиметър по сантиметър, милиметър по милиметър те се приближаваха до мястото, където стоеше тя. Когато стигнаха до нея, двамата с Конрой изтеглиха Странд през прибоя и най-накрая той се намери легнал на грубия пясък до самия бряг, като се мъчеше да се усмихне на мисис Робъртс, чиято тънка рокля бе прилепнала за кокалестата й фигура. Но лицето му сякаш се беше вкаменило и той не можеше да се усмихне.
Конрой се свлече до него със затворени очи, като дишаше тежко.
— Попаднали сте на подводно течение — каза мисис Робъртс и отмахна, мократа коса от очите си, а гласът й звучеше, сякаш говореше по телефона отдалече и връзката беше лоша. — Тези течения не са постоянни и са една от основните атракции на това крайбрежие.
После Странд загуби съзнание. Когато дойде на себе си, усети, че нечие лице се беше надвесило над неговото, нечии устни бяха притиснати до неговите и вкарваха топъл дъх в устата му. Целувката на живота. Изразът се въртеше глупаво в главата му. Мисис Робъртс се изправи. Тя сякаш се носеше над него, някъде между небето и земята, в червена мъгла. Конрой също се понесе над него в някаква червена мъгла.
— Жив е — чу той Конрой, пак като по телефона при лоша връзка.
Най-ужасната болка, която беше изпитвал през живота си, разкъсваше гърдите и раменете му и той не можеше да диша.
— Конрой — едва чуто промълви той, — боли ме. Боли ме тук… — Той успя да посочи гърдите си. — Боя се, че…
След половин час вече беше в интензивното отделение на болницата в Саутхамптън, доктор Колдуел стоеше надвесен над него и говореше на някого, когото Странд не можеше да види.