Втора част
1
Той стоеше до прозореца на хотел „Крийон“ и гледаше към обелиска с изправените на задните си крака каменни коне, издигнат сред внушителното пространство на Плас дьо ла Конкорд. В млечната слънчева светлина на Сена и Парламента в далечината той беше почти пуст, тъй като, както им обясни Хейзън при пристигането им, през август всички напускали Париж. Присъствието на Странд в този град му се струваше едва ли не свръхестествено. Когато Хейзън им каза, че има неотложна работа в Европа, и че компанията, за която работи, ще му отстъпи своя самолет, за да премине океана, и покани Странд е жена му и Линда Робъртс да го придружат, понеже имало място и мразел да пътува сам, той веднага отказа: „Невъзможно.“ Предложи на Лесли да отиде сама, но тя заяви, че няма да тръгне без него. Опита да се извини с болестта си, но вече извървяваше по километър и половина на ден по плажа и истината беше, че бе толкова здрав, колкото можеше да се очаква от човек на неговата възраст, който е бил пред прага на смъртта само преди шест седмици, а и доктор Колдуел го увери, че пътуването ще му се отрази добре. Поканата на Хейзън го смути с щедростта си, но Лесли толкова много искаше да отидат и той почувства, че би било жестоко от негова страна да я лиши от това преживяване. Елинор също отсече, че било грехота да се отказват от подаръците на благосклонната съдба, която тя им предлагала в лицето на Ръсел Хейзън. Жените, помисли си той, приемат благодеяния по-лесно от мъжете. Беше се съгласил неохотно, но сега, след една седмица, прекарана в Париж, като се разхождаше бавно по улиците, чиито названия знаеше още от младини от книгите, присядаше в кафенетата по тротоарите и сричайки, четеше, „Фигаро“ и „Льо Монд“ — доволен, че не е забравил напълно френския от училище, беше благодарен на Лесли, задето, настоя да дойдат.
В действителност нямаше наложителна причина, която го задържа в Америка в момента. Мистър Бабкок го посети и както бе обещал Хейзън, той се оказа приятен, стеснителен, доста безинтересен дребен човечец. Разговорът им беше тактично кратък и след като той очерта задълженията на Странд, Странд с облекчение установи, че след всичките години като преподавател по история няма да му е необходимо да подготвя предварително уроците си. Лесли отиде до Дънбъри да огледа къщата, в която щяха да живеят, и каза, че се понася. Трябваше им кола, с която тя да ходи до града, но Хейзън им даде старото си комби и мистър Кетли й предаде няколко урока по кормуване. Тя беше нервен шофьор, но издържа изпита още от първия път и вече имаше книжка.
Макар Линда да познаваше купища французи от галерията и от светските си контакти, както се изрази, тя ги посъветва, за да прекарат по-добре през първото си кратко посещение, да гледат единствено какво са създали и събрали французите през вековете, вместо да се захващат със самата нация. Като приеха съвета й за много разумен, те се държаха настрана и по този начин избягнаха емоциите около не съвсем двуезичното общуване. Както каза Линда, бяха успели да си спестят, разочарованието от сравняването на това, което французите са постигнали, и онова, което са станали.
Той разглеждаше забележителностите с мярка, тъй като доктор Колдуел го бе предупредил да не прекалява. Ако се беше опитал да не изостава от Лесли и Линда Робъртс при неуморните им набези по музеи, галерии и черкви, това определено нямаше да бъде посрещнато с одобрение от доктор Колдуел. Той бързо си създаде приятна и удобна практика да прекарва повечето дни сам. Спеше до късно и се събуждаше в огромната красиво обзаведена стая, за да закуси с Лесли. Когато тя излизаше, за да се срещне с Линда Робъртс, той пак си лягаше и спеше още час-два. После, изкъпан и обръснат, се разхождаше бавно и зяпаше витрините по Рю Дьо Фобур Сент Оноре или по Рю дьо ла Пе, възхищавайки се от богатството на изложените стоки, но без да жадува да ги притежава. За обяд се срещаше с жените в някое бистро и слушаше със забавно безпристрастие описанията им на съкровищата, които са видели сутринта, после се връщаше в хотела за следобедна дрямка, без да бърза, доволен да остави Париж с неговата суетня за известно време, преди да излезе пак и да седне на някоя открита тераса с вестниците, приспиван от звученето на не съвсем разбираемия за него език, като хем четеше, хем гледаше леко усмихнат оживения поток от пешеходци, одобрявайки без похот хубавите, добре облечени жени и момичета, които минаваха, и изпълнен с любопитство към японските туристи, които като него бяха в Париж само временно.