Самият Хейзън се появяваше съвсем рядко. Всеки ден летеше до различни градове — Виена, Мадрид, Цюрих, Мюнхен, Брюксел, в старанието си, както той се изразяваше, да оправи международната бъркотия. Няма да ви липсвам — каза той на Странд. — Линда познава Париж по-добре и от французите, така че не бихте могли да имате по-добър екскурзовод.
Едно от нещата, които Линда знаеше за Париж, бе къде се намират най-добрите ресторанти, които са отворени през август, и за първи път от двайсетия си рожден ден Странд забеляза, че започва да пълнее и да си ляга всяка вечер леко пиян от френското вино.
Хейзън беше поканил и Каролайн да дойде с тях, но тя каза с неочаквана нововъзприета сериозност, че не може да прекъсне тренировките си. Когато не ходеше в малката ветеринарна клиника, тя тренираше с часове всеки ден с треньора на Истхамптънската гимназия, вече бе подобрила времето си на сто метра и сега се опитваше на двеста и двайсет.
— Не смея да дойда — рече тя, когато й съобщиха, че Хейзън е включил и нея в поканата си. — Цял живот мога да гледам Европа, но това лято трябва да постигна по-висок резултат. Не мога да си представя, че ще се явя в Аризона и ще се проваля и всеки ще пита: „Какво прави тази дебела кобила на състезанието?“
Хейзън се съгласи с нея и увери Странд и жена му, че семейство Кетли ще се грижат отлично за нея. Мистър Кетли беше започнал да проявява интерес към нейните нови занимания и бе намерил една книга за диети на спортисти, от която жена му й приготвяше специални ястия.
Така че човекът, който стоеше в светлината на късното следобедно слънце до прозореца на голямата стая и гледаше сърцето на страната, която бе обичал от разстояние и никога не се бе надявал да види, беше спокоен и вкусваше умерено непознати радости на петдесетгодишна възраст.
Хейзън се завърна вечерта от Мадрид навреме, за да ги заведе в един малък изискан ресторант, в който предлагаха бургундска кухня и съответните вина. Той беше в празнично настроение и се шегуваше с оберкелнера как са се повишили цените в „Ла Таш“, откакто ходил там за последен път. Странд не видя листа с вината, но от цифрите в менюто можеше да предположи, че вечерята за четиримата ще надхвърли двеста долара. Когато ги настаниха във великолепната стая в хотела срещу Плас дьо ла Конкорд, той се опита да възрази пред Хейзън срещу това разточителство.
— Глупости — рече Хейзън, — да вкусиш от разкоша, е част от възпитанието на всеки интелигентен човек.
Лесно е да го каже, помисли си Странд, за човек, който е наследил къща с шестнайсет спални.
Линда Робъртс, която дочу разговора им, после му подхвърли:
— Не разваляйте дядомразовския му комплекс. Той много се сърди, когато реши, че хората се опитват да му попречат да раздава дарове на нас, селяните.
С това „нас“ тя дипломатично включва и себе си, помисли си Странд, типично за добрия характер на Линда. Благодарността му към нея нарастваше с всеки изминал ден, като виждаше как тя отдава цялото си време, за да направи престоя на Лесли колкото може по-пълноценен и как грее лицето на жена му, когато се връщаха от някой следобед, прекаран из галериите, или от посещение в ателието на млад художник, който според Линда непременно щял да се прочуе в бъдеще.
— Ако тук човек не може да рисува — казваше тя, като въодушевлението й от града надделяваше над обикновено добре развитото й критично чувство, — значи никъде не би могъл.
По време на вечерята с шунка, флейка по винарски и плодова торта Линда заяви:
— Прекосявала съм океана четирийсет и пет пъти, но сега ми е най-хубаво. — Тя вдигна чашата си. — Мисля, че трябва да пием за компанията, която направи това възможно.
Така всички пиха щастливо за себе си.
Хейзън пи доста и когато стигнаха до кафето, беше станал сърдечен и весел.
— Хрумна ми една идея — каза той. — Имам на разположение три дни, преди да замина за Саудитска Арабия, и предлагам да ги използваме най-рационално. Лесли, ходила си в долината на Лоара?
— Та аз едва съм ходила в Ню Хейвън — отвърна Лесли, поруменяла от виното. Тя си беше купила нова рокля, понеже Линда и бе казала, че едно момиче не може само да мине през Париж, а трябва и да има нещо, което да покаже след това от него. Роклята много й отиваше, беше с цвят на сини сливи, тясна и с предизвикателно дълбоко деколте, което откриваше медния й хамптънски загар с примамливите очертания на бюста.
— Моята лъскава премяна — описа я тя на Странд, като се обличаше. — Надявам се, че не си ужасен.