— Добър вечер, скъпи Ръсел — каза тя. Гласът й беше рязък, а ударението върху „скъпи“ бе поставено иронично.
Хейзън се завъртя на стола си и погледна нагоре.
— Боже мой, Катрин, какво правиш тук?
Той бързо стана, изпускайки с трясък лъжицата, която държеше в чинията, а салфетката му падна на пода.
— Дойдох да видя как е мъжът ми — отвърна спокойно тя. — В случай че си забравил, става дума за теб, Ръсел.
След тези нейни думи около масата настъпи тягостно мълчание. Очите на мисис Хейзън бяха безизразни, зениците й странно разширени и Странд се почуди дали тя не е под въздействието на опиати.
Откъде разбра, че съм тук? — Тонът на Хейзън беше враждебен.
— Не по твоя вина, скъпи. Обажданията ти са редки и съвсем нередовни, нали? В кантората ти бяха достатъчно любезни да ми кажат. А, разбира се, и приятели в Америка бързо ме осведомяват какво правиш. Цели дузини приятели. — Тя огледа бавно масата, като спря за момент преценяващ поглед върху всеки един. — О — възкликна тя, — виждам, че твоят портативен харем е с теб. А тази хубава двойка сигурно са семейство Странд, за които толкова много съм слушала.
Странд се изправи, тъй като не знаеше какво друго да стори. Хейзън сякаш искаше да каже нещо, но не можеше.
— Добър вечер, Линда — продължи жената, — радвам се да видя, че изглеждаш така добре. Надявам се, че милият Ръсел се грижи за теб.
— Да, много се грижи — отговори Линда, като размърда смутено ръцете си. — Както винаги.
Жената кимна.
— Както винаги — повтори тя. После се обърна към мисис Аркур. — А вие, мадам Аркур, както виждам, още сте на линия, да използвам този спортен термин, който може да се сметне за подходящ в случая.
Мисис Аркур сгъна салфетката си и стана с достойнство.
— Ако може да ме извините, мистър Хейзън — каза тя, — бих искала да се прибера в стаята си.
— Разбира се, разбира се.
Хейзън говореше дрезгаво, сякаш гърлото му изведнъж се беше свило.
Мисис Хейзън се извърна и проследи с поглед излизането на мисис Аркур от ресторанта и не се обърна към масата, докато тя не изчезна през вратата.
— Възхитителна е — каза тя, без да се обръща специално към някого, — как успява да се поддържа така. Одобрявам такива жени, които не се изоставят. Ръсел, не смяташ ли, че вече е време да ме запознаеш с новите си приятели?
— Мистър и мисис Странд — измърмори Хейзън.
— Много ми е приятно най-после да се запозная с вас — рече мисис Хейзън. — Надявам се, че вече сте се оправили от преживяването си в Атлантическия океан, мистър Странд?
— Да, благодаря — отвърна Странд, тъй като беше ясно, че мисис Хейзън очаква от него да каже нещо и може да стои няколко минути и да мълчи укоряващо, ако не й отговори. — Най-вече благодарение на усилията на вашия съпруг и на мисис Робъртс — добави той, опитвайки се да направи момента социално поносим. — Заедно с мистър Конрой, когото познавате, предполагам. На тях дължа живота си.
— Ах, преданият Конрой. Винаги на разположение. Макар да не знаех, че освен другите си задължения изпълнява и ролята на спасител. — Понякога в начина й на говорене се появяваше претрупаният реторичен ритъм, който сигурно бе усвоила от съпруга си. — Да — продължи тя, — мъжът ми е много известен като спасител. Освен по отношение на собственото си семейство. Не знаех обаче, че Линда е добавила още едно добро дело към списъка на останалите.
— Катрин, започваш да притесняваш всички присъстващи. — Хейзън се огледа с трескав поглед. До тяхната маса седяха четирима английски туристи на средна възраст и явно проявяваха интерес към разговора им. — Утре следобед ще бъда в Париж. Защо не поговорим там?
— Утре няма да бъда в Париж — отвърна спокойно мисис Хейзън. — Тръгнала съм с кола на почивка в страната на баските и ми е по-удобно да разговарям тук. Освен това… — Тя заобиколи масата и отиде до празния стол на мисис Аркур. — Смятам, че една чаша вино ще ми дойде добре. Останало ли е нещо в бутилката, Ръсел?
Тя седна решително.
— Лесли, Линда — обади се Странд, — мисля, че ще бъде най-разумно да си отиваме.
Лесли се надигна, но мисис Хейзън я хвана здраво за ръката.
— Моля ви, останете. Бих се чувствала страшно виновна, ако разваля милата компанийка на Ръсел. Освен това имам да казвам някои неща на нашия домакин, които мисля, че трябва да чуете…
— Моля ви, махнете си ръката — рече Лесли. — Ние с мъжа ми си тръгваме.