Внезапно Хейзън престана да се разхожда, просна се на едно кресло, пламнал и задъхан, и се разрида.
Странд бе отстъпил към стената, за да не пречи на едрия мъж, който кръстосваше като разярен слон хубавата стая със стари провансалски мебели и тапети на цветя. Стоеше като закован на мястото си, зяпнал от ужас, съжаление, безпомощност, страх и мъка, докато огромният човек изливаше в безумен порой от думи вината си, омразата си, разбитите си надежди. В момента Странд не можеше да говори, беше неспособен да протегне ръка за помощ или просто да покаже привързаност към човека, който вероятно — така му се струваше поне — никога нямаше да се съвземе, обзет веднъж завинаги от някаква лудост, не по-малко пагубна от тази на жената, която я беше причинила. Плащам си за лятото, мина му през ума. Но защо аз? После се засрами от мисълта си.