— Естествено, Ръсел — казваше тя — Напълно разбирам. Не се безпокой, ще се приготвим само за един час. — Остави слушалката, върна се на масата и си намаза кифла с масло. — Тази сутрин се връщаме обратно в Париж — рече Лесли. — Предполагам, че долината на Лоара е позагубила чара си за нашия домакин.
— Как ти се стори?
— Нормално. А как беше, когато го видя снощи? — Тя го погледна над чашата си с кафе.
— По-добре да не знаеш — отвърна Странд.
— Зле ли?
— Възможно най-зле. Противно и тъжно. Ако искаш да знаеш истината, накара ме да съжалявам, че изобщо сме го срещнали.
— Толкова ли беше зле? — попита замислено Лесли.
— Не можеш да си представиш.
— Нахвърли ли се върху теб?
— Не лично върху мен. Просто върху целия свят. — Той стана от масата. — Ако трябва да сме готови след час, по-добре вече да стягам багажа и да се обличам.
Пътуването до Париж беше мрачно. Оказа се, че Лесли не е чак толкова издръжлива, колкото Странд си мислеше. Вечерта най-после взе своята жертва. След закуска тя се разкашля нещо, и изглежда, имаше треска, очите й се насълзиха, а носът й потече. Оплака се, че умирала от студ, макар че се беше навлякла и денят бе топъл.
Хейзън шофираше, облечен в безупречния си делничен костюм и външно спокоен. Едва бяха минали покрайнините на Тур и Странд започна да съжалява за среднощното бягство на мисис Аркур. Хейзън караше като луд, на места се движеше бавно, но лашкаше колата по пътя, после натискаше рязко педала на газта, за да изпревари някой камион на завоите без никаква видимост, като ругаеше под носа си другите шофьори, сякаш му бяха смъртни врагове. Не са му необходими хапчета, за да се самоубие, мислеше си Странд, хванал потната ръка на Лесли, двигателят ще му помогне. И ние ще си отидем покрай него. През цялото пътуване, докато главите им подскачаха от внезапните и неочаквани ускорения на колата, а телата им се люшкаха ту на едната, ту на другата страна, когато Хейзън изяждаше завоите, Лесли седеше, притиснала крака в пода, и не мърдаше. Облечена в елегантен костюм, Линда беше на предната седалка до Хейзън и спа през целия път, сякаш предугаждаше, че тази сутрин ще загине, и бе решила да умре в блажен унес. Тя каза на Страндови, че не е мигнала цяла нощ, и изглежда, държеше на всяка цена да се яви пред своя Създател добре отпочинала и във възможно най-хубавия си вид.
Някак си оцеляха по време на пътуването и когато спряха рязко пред хотел „Крийон“ и миризмата на изгоряла гума възвести пристигането им, Линда отвори очи и каза:
— О, ние пристигнахме. Какво приятно пътуване, Ръсел. Така добре си поспах.
— Тия френски шофьори — рече Хейзън. — Чудно ми е как са живи още.
— Ръсел — обади се Странд, когато всички слязоха от колата, — за последен път се возя с теб.
Хейзън го изгледа озадачен.
— Не разбирам за какво говориш.
Беше време за обяд, но Хейзън се извини, че трябвало незабавно да отиде в службата си. Той махна на едно такси и скочи в него, без да се сбогува. Лесли каза на Странд, че не й е добре, и иска да си полегне следобед. Странд, който не гореше от желание да обядва сам с Линда точно този ден, се оправда, че и той не бил на себе си и щял да обядва с Лесли горе в стаята. Сутринта преди три дни, когато тръгнаха така въодушевени от Плас дьо ла Конкорд, сега му изглеждаше като някакъв далечен смътен спомен.
Щом спряха на рецепцията, за да си вземат ключа от стаята, портиерът даде на Странд една телеграма. С чувството, че каквото и да е съдържанието й, сигурно е нещо лошо, той се поколеба, преди да я отвори. Порази го, че в този момент ръцете му треперят. Нямаше да се учуди, ако беше смъртен случай. Прочете я един път. После още веднъж. Беше от Елинор:
Омъжих се тази сутрин стоп напуснах работа стоп караме меден месец с Джузепе стоп във възторг стоп засега стоп благословете ни на френски стоп с обич мистър и мисис Джанели.
Без да се вълнува, Странд машинално погледна датата на телеграмата. Беше изпратена от Лас Вегас и бе пристигнала предната вечер. Сигурно е дошла, когато мисис Хейзън влезе в ресторанта в Тур. Едни бракове свършват. Стоп. Други започват. Стоп.
— Какво пише? — попита разтревожена Лесли.
Странд й подаде телеграмата. Буквите върху тънката хартия бяха бледи и Лесли трябваше да я поднесе съвсем близо до очите си, за да я прочете.