Поръчаха си вечерята и я изядоха мълчаливо.
Срещнаха Линда на летището. Тя изглеждаше добре, имаше тен, но беше изнервена.
— Не ме бива да сменям разписанията си — оплака се тя. — Сигурна съм, че съм сложила в багажа само неща, от които нямам, нужда. Това изобщо не е в стила на Ръсел. Обикновено той е надежден като швейцарските железопътни линии.
След като я целуна набързо за поздрав и каза: „Радвам се, че успя да дойдеш“, Хейзън отиде да се обади за последен път в кантората си.
Денят бе студен, препръскваше, и от време на време през летището задухваше силен вятър. Докато вървяха към самолета, Странд погледна със съмнение мрачното небе. Времето отговаряше на настроението му. Застудяваше. Хейзън ги бе предупредил. Вероятно пътуването щеше да бъде лошо. Хубавото време не би подхождало за края на тази почивка. Като се качваха в лъскавия малък самолет, Странд се побоя да не би Лесли точно в този момент да вземе да каже, че пак има лошо предчувствие. Но тя разговаряше весело с Линда, и не даваше никакви признаци, че хилядите километри бурно небе пред тях я изпълват с някакви опасения.
Полетът ги раздруса добре, но нищо повече. Лесли и Линда дремеха, Странд четеше, а Хейзън пишеше. Когато спряха да заредят на „Шанън“, Хейзън не предложи да им вземе никакви подаръци, но Лесли купи един розов вълнен шал за Каролайн, макар че според Странд тя едва ли щеше да може да го носи много често при мекия климат на Аризона.
Пристигнаха в Ню Йорк навреме и Хейзън бързо ги преведе през митницата — инспекторът почтително им махна да минават, без да ги кара да си отварят багажа. Конрой, Джими и Каролайн ги чакаха. Лесли ахна, като видя Каролайн. Тя имаше превръзка на носа, лицето й беше подуто, а едното й око бе затворено и посиняло.
— Господи, Каролайн — извика Лесли, като се прегърнаха, — какво си направила?
— Нищо няма, мамо — отвържа Каролайн. — Изглежда ужасно, но всъщност само съм се одраскала малко. Онази вечер се прибирахме с Джордж с колата и докато чакахме на един светофар, някакъв идиот ни удари отзад и аз си блъснах главата в таблото.
— Знаех си аз, че не трябва да те пускаме да излизаш с това момче — каза Лесли, — той кара като луд.
— Той не беше виновен, мамо — запротестира Каролайн. — Та ние дори не бяхме в движение.
— Все едно — рече Лесли.
— Не го приемай толкова навътре, мамо — обади се Джими. — Какво е едно насинено око за приятели?
— Не се радвай толкова, млади момко — сгълча го Лесли, — могла е да се обезобрази за цял живот.
— Е, нали не е — отвърна Джими. — Как прекарахте?
— Чудесно — побърза да отговори Странд, тъй като много искаше да избегне семейната разправия пред другите.
— Ходи ли на лекар? — обърна се Хейзън към Каролайн.
— За какво ми е лекар? — отвърна сърдито Каролайн, сякаш чувстваше, че несправедливо я гълчат.
— Конрой — каза Хейзън, — няма да ходим на Острова. Отиваме в Ню Йорк да заведем тази млада госпожица на лекар. Името му е Леърд и той е един от най-добрите в тази област.
— Защо направо не извикаме линейка със сирена и разните там системи — подметна саркастично Каролайн — и не закараме ужасно осакатената нещастна млада и красива жертва в болница, където група специалисти по травматология и сърдечна хирургия чакат да спасят живота й?
— Не се прави на толкова умна, Каролайн — намеси се Лесли. — Мистър Хейзън е прав.
— Всички го приемате прекалено сериозно — каза Каролайн като малко момиченце, — а няма защо. Случило се е преди близо двайсет и четири часа и още съм жива.
— Стига вече — сряза я Лесли. — Отсега нататък млъквай и прави каквото ти казват.
Каролайн изсумтя.
— Мразя лекарите — рече тя, но Лесли я хвана здраво за ръката и я поведе към изхода с Хейзън от другата й страна.
Странд тръгна зад тях с Джими и Линда.
— Ти какво знаеш за това? — попита той Джими.
— Нищо. Аз самият научих едва преди петнайсет минути, когато я видях. Дойдох от Ню Йорк, а Конрой докара Каролайн от Острова. Мама просто прекалено го прави на въпрос, а Хейзън пък иска да покаже каква голяма клечка е и ръководи всичко както винаги.
— Е — обади се Линда, — поне не си е избила зъбите. И за това трябва да сме благодарни. Тя има хубави зъби.
— Ще помоля Конрой да ме остави в службата — додаде Джими. — Казах, че излизам само за няколко часа.