Сега трябваше да каже на Съмър, че не може да остане. Разбира се, ако беше искрена, щеше да си признае, че предпочита да е така, защото няма нито време, нито желание да се занимава с нея. Предпочиташе Съмър да се върне при баща си…
Шелдън с гривата от гъста бяла коса, с която толкова се гордееше; със самодоволното изражение; с идеално поддържаните зъби; и с малкия член.
Не можа да се въздържи да не се усмихне победоносно при спомена за тъничкия му пенис. Шелдън беше голям мъж навсякъде с изключение на единственото място, което наистина имаше значение. Психиатър с малък сексуален проблем. Кофти комбинация. Постоянно се тормозеше и по тази причина си избираше за жени млади момичета, които нямаше с какво да го сравняват.
Въздъхна. Шелдън и малкият му член бяха част от миналото, от което тя отдавна се отърва. Защо ли отново да се разстройва заради него?
На вратата й се почука и вътре се вмъкна Айдън Шон с вид на човек, който току-що се е излюпил от леглото, както вероятно си и беше.
— Какво има? — попита го тя.
— Лицето ти е много напрегнато — той махна с мършавата си ръка към нея.
— Аз — напрегната? — тя се изсмя. — Защо мислиш така?
— Познавач съм на настроенията.
— Какво мога да направя за тебе? — беше решена да не се поддава на опитите му за интимничене, защото вече интуитивно усещаше, че той иска да се сближат.
— Да… Бих искал да се направят две-три промени в сценария. Исках да те питам, преди да отида при Мик. Може да е адски против пипането на текста.
— С други думи, искаш да съм на твоя страна.
— Ами да. Нали ти си шефът.
Тя кимна — забрави за Шелдън, за Ричард и за всичките си проблеми.
— Ласкателството ще ти гарантира цялото ми внимание.
Той кимна, сякаш предварително го знаеше.
— Дай да идем да пийнем по нещо — предложи той. — Изглеждаш така, сякаш имаш нужда от една глътка.
— Така ли?
— Да, шефке.
Погледна го твърде скептично.
— Защо винаги ми говориш така, сякаш съм на сто и две години?
Той сви рамене.
— Може да ми харесва да те изнервям.
— Защо?
— Ами винаги изглеждаш толкова спокойна.
Тя тъжно тръсна глава.
— Е, благодаря ти все пак.
— Добре, Ники. А сега отиваме ли да пийнем по нещо или не?
— Сигурен ли си, че е редно да пиеш?
Той се изсмя сухо.
— Бил съм наркоман, ама не и алкохолик.
— Е, добре… Мисля, че бих пийнала чаша вино.
— Голяма пиячка, няма що.
Тя се направи, че не забелязва иронията му, и взе чантичката си. Минаваше шест и вече можеше да си тръгва за вкъщи… но за какво да бърза? За поредния сблъсък с Ричард? Имаше нужда от подкрепата му, а не от постоянното му критикарство.
А и ако Айдън искаше да говорят за сценария, тя като продуцент трябваше да го направи.
ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТА
Джой лежеше на канапето в дневната и гледаше спорт по телевизията, когато Лара се върна у дома. До него на масичката за кафе имаше купа с карамелизирани пуканки и чиния с току-що изпечени бисквити.
— Както виждам, госпожа Креншоу се грижи за тебе — тя беше доволна, че той се чувства уютно.
Джой едва вдигна поглед, за да отбележи:
— И на нея направих вуду-магията си — и небрежно си взе шепа пуканки.
— Успял си да омагьосаш всички до един — тя го докосна по бузата. — Жените те боготворят, а на тебе това ти харесва.
— Щом ти го казваш — той не отместваше поглед от телевизионния екран.
Тя си пожела той да изключи телевизора и да й обърне малко повече внимание — не беше свикнала кавалерите й да се отнасят с нея така.
— Е — започна тя и приседна на края на канапето, — разказвай какво стана с Куин.
— Всичко е наред — отговори лаконично той.
— Той съгласи ли се да те представлява?
— Ти му каза да го направи, нали?
— Да.
— Добре — гласът му звучеше леко остро. — Когато госпожица Айвъри поиска нещо от някого, той го прави. Нали така?
За момент тя замълча. После каза:
— Това не ти ли харесва?
— Не знам — каза го без настроение. — Понякога ми се струва, че изобщо не трябваше да си правиш този труд заради мене. Вкара ме в „Отмъщение“, после ми намери агент…
— Джой — меко произнесе тя, — аз мога само да отворя необходимата врата. За да те приемат вътре, трябва ти да докажеш способностите си.
— О, да — той се усмихна сардонично. — Сякаш ще посмеят да ме изгонят, ако не им харесвам. Няма начин да рискуват да те ядосат.
— Не съм ти дала аз ролята в „Мечтателят“ — натърти тя. — Ти сам си го постигнал.
— Да, щото съм много добър — измърмори той.
— Кажи какво има — тя внимателно се опитваше да разсее лошото му настроение.