Така си и останах — един нещастен наркоман с празни джобове — и ти казвам, брат, адски ми трябваха пари, защото не можех и ден да устискам без фармацевтична подкрепа.
Тогава се сетих за Хадли. Беше ми длъжница, защото беше курва, която навремето ме бе минала.
Хадли си живееше в голяма къща на върха на Анджело драйв, която й беше купило гаджето гангстер, а той се мотаеше из Ню Йорк с напудрената си сицилианка.
Една вечер наминах да я видя с най-чисти намерения. Исках само да ми даде назаем една-две хилядарки, докато успея да събера малко пари.
Вкъщи Хадли беше сама. Гаджето не й даваше да държи прислуга, защото не искаше никой да знае кога е в града.
Самата тя ми отвори и ме зяпна, сякаш вижда призрак.
— Знам — започнах аз, — оттогава минаха години. И вече не изглеждам толкова готин, нали?
— Изглеждаш много зле — равно каза тя. — Какво искаш?
— Да ти кажа, ти също ми липсваше — нейното намусено посрещане хич не ми хареса.
— Ти се друсаш — каза го с искрено отвращение.
— Какво означава това — че няма да ми дадеш пари назаем?
— Веднага се разкарай! — изсумтя тя.
Една жена да ми казва да се разкарам. На мене! Не мога да повярвам. Обикновено ме кандърдисват да остана.
— Я повтори! — бях готов да се бия.
— Чу ме много добре — каза тя.
Значи така. Извадих оръжието и го насочих право в нея.
Тя пребледня и запристъпва назад към къщата, за да стигне до аварийния бутон, който обикновено стоеше в коридора.
Не беше достатъчно убедителна. Бърз като мълния я пернах по ръката и нахлух в къщата.
Тя направи опит да рита и да се бори и някак си удари пръста ми на спусъка. Поне така си мисля, че е станало. Оръжието стреля и проби в гърдите й дупка, която изглеждаше по-голяма от Китай. Тя се строполи като шибан камък.
Господи Боже! Каквото и да видя, никога няма да забравя за това. Бях яко надрусан, но дори и в мъгла осъзнавах съвсем ясно какво съм направил.
Обърнах се и като луд побягнах от къщата — от лицето ми се лееше пот като из ведро.
На половината път по автомобилната алея се сетих, че бях докоснал дръжката на вратата, и се върнах обратно, за да я изтрия с тениската си — само това си спомнях че бях пипал. После се метнах в колата си и криво-ляво подкарах към брега.
За убийството на Хадли писаха на втора страница на „Лос Анджелис таймс“. Дори и в смъртта си тя не беше звезда.
Нищо не можеше да насочи дирята към мене, но за всеки случай отпраших за Мексико, където изкарах следващите две-три години и изтрезнях окончателно. Това беше ново начало.
ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВА
Кимбърли трябваше да се разкара. Започваше да става истинска ревла, а Ричард изобщо не желаеше да му се напомня за постоянните му изневери всеки път, когато погледнеше към нея. Беше спал с нея едва четири или пет пъти, а сега тя искаше от него нещо повече.
— Кога ще кажеш на Ники? — питаше го непрекъснато.
Да каже на Ники? Тя имаше ли мозък?
Защо жените отдават такова голямо значение на секса? Случайните връзки са именно случайни и жените трябва да го разберат и да влязат в ритъма им.
Но как да се отърве от нея, без да задълбочава нещата? Кимбърли беше от типа жени, които няма да се подвоумят да съсипят кариерата на един мъж.
Истината беше, че трябваше да остане мъж на Лара. Тя беше красива, толерантна и наистина мила. Не биваше непрекъснато да й изневерява — през всяка година от брака им да чука нови и нови жени.
Какъв глупак е бил. Никога нямаше да забрави погледа на Лара, когато видя гримьорката да си подава главата от фургона му. Лицето й се бе вцепенило.
— Искам развод — само това му каза, а после нямаше връщане назад.
Успя да остане верен на Ники около две години. Сега Кимбърли и сочните й гърди непрекъснато го занимаваха.
— Иска ми се пак да дойда у вас — каза му Кимбърли, промъкнала се зад гърба му, докато той стоеше до прозореца в кабинета си. — Може ли?
— Невъзможно — отблъсна той предложението, възмутен, че тя се осмелява да говори за това. — Ники е в града.
— Кога най-после ще й кажеш? — попита Кимбърли, сякаш имаше право да знае.
— Точно подготвям нещата — излъга той.
И така, танцът продължаваше.
Когато Ники се приближи към къщата в Малибу, забеляза, че мерцедесът на Ричард не е на обичайното си място за паркиране, макар да наближаваше девет. Сигурно се е уморил да я чака и е отскочил да вземе нещо за ядене. Помисли си, че трябваше да му звънне и да го предупреди, но той беше последният, за когото можеше да се сети днес.
По целия път за вкъщи мислеше само за Айдън и за това, което той й каза. Изглеждаше изключено Съмър да се държи така, но все пак защо не? Тя е моя дъщеря — призна си Ники, — а на нейните години аз бях същата авантюристка. Всъщност бях на шестнайсет, когато се омъжих за Шелдън, защото бях бременна.