— Предполагам, че това са думи на Ричард. Точно в негов стил са.
— Не — сопна се Ники. — Ричард и аз се разделихме. Не исках да ти казвам преди, за да не се разстроиш.
— Е, сега явно ми го казваш, защото и без това съм разстроена.
— Не. Не исках да…
— Сега не е моментът да се задълбочаваме в това — каза Лара отегчено. — Ако нямаш нищо против, искам да остана сама.
— Добре тогава — Ники излезе. Лара не се замисли повече над новината.
Щом остана сама, започна да трепери неудържимо. Беше шокирана от факта, че най-близките й хора реагираха по този начин. Първо, как се изнесе Джой. И после Ники с нейните проблеми. Точно когато се нуждаеше от нежност и грижи, те и двамата я бяха изоставили.
Почувства се изолирана от всички — самотна и уплашена. Точно както се бе почувствала на шест години, когато се разигра онази трагедия…
Мразеше тези спомени, но понякога, когато се чувстваше наранена, това беше неизбежно.
Зарови глава в ръцете си и преди да може да ги възпре, спомените я завладяха.
— Лара Ан, ти ще живееш при леля си Люси.
Полицайката, която изрече това, имаше румени бузи и няколко космати брадавици на лицето. Лара Ан се съсредоточи върху брадавиците. Ако се втренчеше в тях достатъчно силно, може би всички лоши неща щяха да изчезнат.
От повече от седмица беше в дом за сирачета, докато властите се опитваха да открият неин роднина, който да се погрижи за нея. Най-накрая намериха леля Люси, втора братовчедка на баща й, която живееше в Аризона.
Самата леля Люси не дойде да вземе Лара Ан, вместо нея пристигна синът й, Мак, огромен здравеняк, който караше пикап, постоянно дъвчеше дъвка и беше доста грозен. Той така хвана малката Лара Ан и я запрати в дъното на камиона, сякаш тя беше някаква парцалена кукла. Там си и остана през повечето време на дългото пътуване до Аризона.
Леля Люси, суховата вдовица с издължено, нещастно лице, държеше малък мотел с помощта на сина си. Леля Люси ни най-малко не беше любвеобилна и въобще не се радваше на това, че им бяха натресли Лара Ан. Поздрави детето с отсечено кимване, показа й миниатюрен килер отзад, където щеше да спи, и на следващата сутрин бързо-бързо я изпрати в местното училище.
Лара Ан се чувстваше жестоко наранена. Никой не споменаваше за трагедията. Никой не говореше за загубата на семейството й. Сякаш изведнъж просто бяха престанали да съществуват и на никого не му пукаше.
Леля Люси определено не говореше за това. Нито пък Мак. Въпреки че един ден най-добрият му приятел й каза:
— Ти чалната ли си? Мак казва, че си, защото баща ти е убил майка ти. Затова сигурно си пълно куку.
Лара Ан беше изплашена и объркана. Не можеше да проумее какво се е случило — знаеше само, че животът й се бе разпаднал на хиляди парченца.
Много скоро осъзна, че леля Люси не я иска, и въпреки че беше много млада, и тя усещаше, че мястото й не е в този дом. И намери убежище в мълчанието — единственото безопасно място; говореше само когато някой я заговореше. В училище не общуваше с останалите, отчаяно се опитваше да остане незабелязана. Но уви, това беше невъзможно, защото колкото повече растеше, толкова по-красива ставаше. Още на тринайсет години момчетата я преследваха, макар тя да не ги насърчаваше.
След училище и през ваканциите помагаше в мотела като камериерка — чистеше стаите, търкаше подовете, сгъваше прането. Най-добрият приятел на Мак работеше като общ работник в мотела и й беше хвърлил око; въпреки че беше само тринайсетгодишна и не общуваше много с другите, тя знаеше, че той я заглежда.
Веднъж я хвана натясно в пералнята, притисна я към стената и започна да я целува и опипва. Когато се опита да продължи, тя започна да пищи, а той се изплаши и избяга.
Леля Люси се появи на вратата на пералнята, издълженото й лице беше мораво.
— Защо го насърчаваш? — изкрещя тя. — Каква си ти? Уличница като майка си?
— Мама не беше уличница — промълви Лара Ан.
Леля Люси не слушаше. Със сурово изражение на лицето й изнесе лекция за това, какъв късмет е имала, че са я прибрали, въпреки че едва можели да си го позволят и че тя била ужасно бреме.
Бреме? Бреме, което работеше по цял ден за нищо. Трескаво се молеше някой ден да избяга от леля Люси и да не й проговори никога вече, защото тя беше омразна жена.
Понякога Лара Ан се чувстваше като Пепеляшка. Нямаше приятели, никой не я обичаше и никой не се интересуваше от нея. Много нощи подред заспиваше обляна в сълзи в малката си стаичка. Училището също не й носеше радост. Беше прекалено хубава, за да я приемат околните, и те всички постоянно й го натякваха. Другите момичета я мразеха, а момчетата искаха да я прекарат. Единствената й утеха беше четенето и тя често посещаваше училищната библиотека, домогваше се до всяка възможна книга. Четенето я отнасяше в някакво друго измерение, в някакъв друг живот. Показваше й, че нещата могат да бъдат и по-добри.