След няколко дена започна да я води на кино, за да може тя да разучи известните актриси на екрана.
Лара Ан се влюби в сменящите се картини и в актьорите. Мерил Стрийп и Робърт Редфорд. Ал Пачино и Джесика Ланг. Всички те я омагьосваха. Вдъхновяваха я, караха я да осъзнае, че съществува и друг живот някъде там. О, Боже, как копнееше за този друг живот.
Когато стана на деветнайсет години, на Морган вече му беше писнало. Може и да беше красива, но беше скучна. Никога не му възразяваше; никога не го кореше; винаги изпълняваше заповедите му. Той искаше огън от една жена, а не безропотно подчинение. Може би ако я направеше порно звезда, щеше да стане по-възбуждаща.
На Лара Ан също й беше писнало — но по други причини. Беше си мислила, че Морган наистина я обича, но с времето осъзна, че не е нищо повече от негова слугиня. И как само се отнасяше с нея — може би дори по-зле от леля Люси. Един ден той заяви, че тръгват за Холивуд.
— Взел съм телефона на един продуцент, който е обещал да ти даде шанс.
— Шанс за какво? — попита тя.
— Да станеш филмова звезда, глупачке. Ти това искаш, нали?
— Щом така казваш.
Качиха се на стария кадилак и потеглиха към Лос Анджелис.
В средата на пътя той спря колата и й нареди да го обслужи.
— Няма — възрази тя.
— Няма ли? — повтори той, сякаш не можеше да повярва, че му отказва. — Направи го, кучко, и не ми противоречи.
— Не искам.
Той повтори думите й:
— Не искаш значи?
Сграбчи я за косата с едната си ръка, а с другата си смъкна ципа и натисна главата й надолу.
Новостта на нейния отказ го накара да свърши дори по-бързо от обикновено и когато я пусна, тя избяга отзад, сви се на седалката с пълни със сълзи очи и зараждащ се в главата й план, когато стигнат в Лос Анджелис, да избяга от Морган и да започне на чисто.
Господ й дойде на помощ.
Петнайсет километра преди Барстоу Морган заспа на волана. Секунда след това колата се заби в огромен камион, паркиран неправилно на магистралата.
Два дена по-късно Лара Ан се събуди в болницата.
— Къде е Морган? — попита тя. — Къде е съпругът ми?
Морган беше мъртъв. При катастрофата беше останал без глава.
И ето, още веднъж тя беше останала сама.
— Добре ли си, Лара, скъпа? — англичанката от гардероба се беше надвесила над нея със загрижено изражение на грозноватото си лице.
Вдигна поглед и остави ясните спомени да отлетят.
— Добре съм — промълви.
— Ако знаеш откога чукам на вратата.
— Вероятно съм заспала.
— Мик казва, че за днес сте приключили. Искаш ли да ти помогна да се облечеш?
— Няма нужда. Но ако обичаш, виж дали шофьорът е отпред.
— Отпред е, скъпа.
— Благодаря.
Нямаше търпение да се прибере у дома в безопасността на обятията на Джой. Той беше единственият, на когото наистина можеше да разчита.
ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСМА
Джой се мотаеше из новопостроената модерна билярдна зала на булевард „Сънсет“. Повечето от мъжете бяха погълнати от играта, с изключение на неколцина, които бройкаха наредените на бара момичета.
Джой беше нервен — за първи път в живота си той осъзнаваше, че му пука за някого, и това абсолютно го объркваше. Как се беше случило? В мига, в който бе видял Лара, бе разбрал, че ще бъде нещо различно.
И въпреки това я използваше — живееше в дома й, агентът й го представляваше, бе я оставил да му издейства роля в „Отмъщение“. Преди това винаги беше имал причина — независимо с коя жена беше. Сега всичко беше различно. По дяволите! Той не искаше да я използва по никакъв начин.
Какво трябваше да направи? Да се отчужди от нея? Да вкара всичко в релси?
Огледа женската част на бара. Имаше няколко хубави момичета, но нито едно от тях не можеше да се сравни с Лара.
Погледът му се спря върху най-хубавичката — къдрокоса брюнетка, оскъдно облечена в бяла рокличка и посръбваща от коктейла си „Маргарита“. Беше много малка… прекалено малка.
— Здрасти — приближи я той.
Тя го огледа с одобрение.
— По-добре не се занасяй с мене — предупреди го тя, без обаче да спира да флиртува. — С гаджето съм и той може наистина да се вбеси.
— Кой ти е гадже?
Тя посочи един нисък, оплешивяващ тип насреща, концентрирал се върху играта.
— Виждал съм първокласна стока — усмихна се Джой, — но нямам усещането, че и той е такава.
Тя се изкикоти, потрепна с дългите си мигли, възбудена от оказаното й внимание.
— Аз съм Тина, а ти как се казваш?
— Боб — излъга той.
— Здрасти, Боб — тя прокара предизвикателно розовото си езиче по ръба на високата чаша.