— Нищо — потвърди той, като се протегна и прозина. — Днес бачках здравата и сега се чувствам абсолютно скапан. Ще мога ли в края на краищата да ползвам банята ти?
Поведението му беше странно и тя знаеше, че трябва да каже „не“, но сърце не й даваше да го изгони. Сърцето й по-скоро копнееше за тръпка и приключение — нещо, което той можеше да й даде.
— Един душ и после си тръгваш — предупреди го тя.
На устните му се появи тънка усмивчица.
— Защо не бъдеш добро момиче и не приготвиш и за двама ни по едно питие, докато аз се изкъпя?
— Защо не бъдеш добро момче и не ни приготвиш по едно питие, когато излезеш от банята?
Той се засмя и съблече работната си риза.
— Покажи ми къде е банята, Ники. Вече дори сам не мога да понасям вонята си.
Тя осъзна, че онова, което щеше да последва, е неминуемо.
Ричард Бари крачеше гневно из хотелския си апартамент. Как така се получаваше винаги — той да се озове в хотел, а съпругите му да се наместят в къщата, която той е купил? Първо на първо, той въобще не трябваше да се жени за Ники — тя беше прекалено твърдоглава, замаяна от собствената си значимост сега, когато се смяташе за „продуцент“. Доколкото той можеше да прецени, тя не беше в състояние да продуцира и едно блудкаво филмче. Негова беше грешката, че й беше пуснал тази муха — трябваше да знае, че изобщо не я бива.
Трябваше да не се развежда с Лара. Раздялата с нея беше най-голямата грешка в живота му. Сега тя си губеше времето с Джой Лоренцо — първокласен неудачник. А той, Ричард Бари, седеше самотен в някаква хотелска стая.
Мисълта за Джой му напомни за един телефонен разговор, който трябваше да проведе. Затършува из джоба си за листче с телефонен номер, вдигна слушалката и го набра.
Обади се женски глас.
— Госпожица Франсис? Обажда се Ричард Бари — меко изрече той. — Извинете, че ви безпокоя в дома ви. Надявам се, че асистентката ми ви е предупредила, че ще позвъня.
— Няма нищо, господин Бари — отговори Маделин Франсис, докато се чудеше за какво ли се обажда. — Всъщност за мене е чест, че се обаждате. Какво мога да направя за вас?
Той прочисти гърлото си.
— Разбрах, че вие сте били агент на Джой Лоренцо за „Мечтателят“?
— Да, така е. — Кратка пауза. — Разбира се, аз не съм отговорна за нищо, което е направил след това, защото той напусна агенцията ми.
Ричард усети напрежение в гласа й.
— Актьори… — промълви с разбиране той. — Само малко да ги изпуснеш от око и те се качват на главата на тези, които са им помогнали да стигнат дотам. Виждал съм хиляди подобни случаи.
— Казахте го точно на място — отвърна Маделин с горчивина в гласа.
— Е, такъв е животът — съчувствено продължи Ричард. — И така, госпожице Франсис… какво точно можете да ми кажете за Джой Лоренцо?
— Искате да го включите в някой от филмите си? — попита Маделин. — Защото има други, които бих могла да ви препоръчам. Имам касети с няколко изключително талантливи млади актьори… Бих ви била благодарна, ако ги видите.
— Джой в момента работи в Лос Анджелис — отбеляза Ричард.
— Не знаех това — Маделин съзнаваше, че не трябва да звучи прекалено заинтригувана, но умираше от любопитство да узнае къде ли се е озовало онова лайненце. — И какво по-точно? — попита тя небрежно.
— В някакво евтино филмче. Нищо особено.
— Аха. Разбирам.
— Имам предложение, госпожице Франсис — каза Ричард отривисто. — Ще ви платя, за да дойдете тук. Донесете касетите с вашите актьори и ще седнем и ще обсъдим всичко. Имам няколко проекта в ход и съм сигурен, че ще мога да ползвам някои от вашите клиенти.
— С… с най-голямо удоволствие — тя все още се опитваше да проумее защо Ричард Бари беше толкова заинтересуван от Джой Лоренцо.
— Колкото по-бързо, толкова по-добре — продължи Ричард. — Един от моите асистенти ще уреди всичко. Моят екип е първокласен, но от време на време ми доставя удоволствие да се срещам и с агенти и по-специално агенти от Ню Йорк, които имат информация за всички млади таланти.
— Много хубаво, че мислите така, господин Бари. Повечето режисьори не са на същото мнение.
— Очаквам с нетърпение срещата ни, госпожице Франсис.
— Аз също, господин Бари.
Той затвори и кимна сам на себе си. Беше крайно време да научи нещо повече за господин Лоренцо.
Мексико сити ме посрещна с отворени обятия — мене, убиеца, наркомана, пропадналия американец. В самолета заспах с помощта на половин бутилка водка и няколко джойнта. Всичко беше сюрреалистично. Едно адско, злощастно пътешествие на забавени обороти. Пред очите ми постоянно беше лицето на Хадли, изненадата в очите й, когато натиснах спусъка. Дали някой ме беше видял в къщата? Дали имаше някакви очевидци? Дали щяха да ме заловят?