— Сигурно е трудно.
Той се усмихна цинично.
— Какво ли знаеш ти?
— Наистина искам да те виждам — срамежливо изрече тя. — Но първо се нуждая от малко време насаме със себе си.
— Хей — дяволито се усмихна той. — Стига да не ме приберат, докато се появиш отново.
Тя му върна усмивката.
— Ти си много по-добър от това, за което се представяш пред хората.
— Това комплимент ли е? — пошегува се той.
— Ще те оставя сам да решиш.
Лара мина покрай тях на път за снимачната площадка с изражение като на погребение. Ричард сигурно още повече е объркал нещата — помисли си Ники. — Тоя човек изпитва извратено удоволствие да драматизира. Проклет да е!
— Имаш ли нужда от нещо? — извика, докато Лара профуча покрай тях.
— Да… от нов живот.
Ники я последва.
— Ще дойдеш ли довечера на прощалното парти? — попита с надеждата, че Лара ще се съгласи.
— На твое място не бих се надявала — Лара въобще не се спря.
Ники много добре знаеше кога да се оттегли.
Лара нямаше никакво намерение да ходи на прощалното парти. Отиде в студиото, изигра си сцената и после звънна от клетъчния си телефон на Каси.
— Отиваме на пътешествие — в главата й все още цареше хаос. — Приготви няколко сака и ела пред студиото колкото се може по-бързо. Няма да се прибирам. Каквото и да правиш, не споменавай нищо на Джой.
— Аха, разбирам. Значи той няма да дойде с нас?
— Много правилно си разбрала.
— Къде отиваме? — попита Каси.
— В къщата на брега. И да не се изпуснеш пред някого.
— Гроб съм.
Да — помисли си Лара. — Гроб. Животът ми с Джой също е погребан. Завинаги. В миналото.
И изведнъж я обзе неистова тъга и празнота.
ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА
— Как мина? — попита Ричард, след като Маделин се върна при него в хотела, както се бяха уговорили.
— Сигурна съм, че мина точно както сте го планирали — отговори тя лаконично, докато влизаше. Не беше глупачка и много добре разбираше какво цели Ричард. Искаше за себе си тази прелестна жена. Кой можеше да го вини?
Той държеше доста голяма водка с много лед.
— Искате ли и вие? — попита.
— Не, благодаря — тя се запъти към канапето и седна.
Той седна до нея.
— Казахте ли всичко на Лара? — попита напрегнато.
— Да.
Той кимна на себе си.
— Отлично.
— Казах й и за седемте хиляди долара, които Джой ми открадна.
Ричард се изопна. Седем бона! Боже! По-добре даже, отколкото си беше представял.
— А тя?
Маделин сви рамене.
— Нямаше защо изобщо да казва каквото и да е. Очите й говореха. Разочарование, предателство…
— Хубаво — той не можа да се въздържи.
Маделин цинично вдигна вежди.
— Хубаво?
— Ъ-ъ… искам да кажа, че е хубаво, дето е научила истината, преди да стане прекалено късно.
— Предполагам.
— Между другото смятаха да се женят.
— Така ли? — Маделин не беше изненадана. Какво щеше да загуби Джой, ако се ожени за Лара Айвъри? Абсолютно нищо.
— Аха. Сигурен съм, че сте я убедили да промени намерението си — и Ричард отпи доста голяма глътка водка. — Когато преглътне болката си, ще е благодарна и на двама ни.
— Радвам се, че съм била полезна.
Изведнъж той скочи — тя му беше свършила работа и сега, когато не му беше повече необходима, можеше да си върви.
Именно в този миг паметта на Маделин се размърда и на повърхността почти изплува споменът за Ричард Бари. Походката, очите, нещо в главата…
— Кажете — полюбопитства тя, — били ли сте някога актьор?
— Не — бързо отговори той. — Никога.
— Във вас има нещо страшно познато…
Той я избута към вратата.
— С актьорите се отнасят като с животни — изрече рязко. — Предпочитам другата страна на камерата.
— Е, добре… И не забравяйте да разгледате моите актьори. Имам някои наистина добри.
— Утре ще прегледам касетите ви заедно с екипа си.
— Ще чакам да ми се обадите.
Той затвори вратата, преди тя да каже още нещо. Защо жените само говореха? Дрън-дрън, дрън-дрън. Малките им клюкарски устички се кривяха от разгорещеност. Защо просто не можеха да си затворят плювалничетата?
Били ли сте някога актьор? Тая да не беше луда?
Аз съм Ричард Бари, известен режисьор. И нося това име от почти трийсет години. Ричард съм взел от господин Бъртън, а Бари — от едно магазинче срещу някакво кино, където прожектираха „Цезар и Клеопатра“.