— Аз пък вярвам в любовта.
— Заеби я любовта! — възкликна Тина и цинично се изсмя. — Любов няма.
Съмър не беше съгласна. Бе убедена, че има любов, и бе решена на всяка цена да накара Норман Бъртън да се влюби в нея.
Някакъв млад иранец със синьо-черна коса и самодоволна усмивка се навърташе около тях като разгонен котарак.
— Момичета, искате ли да ударите по клубовете тази нощ? — предложи той и уж случайно показа част от блестящия си златен „Ролекс“.
— С тебе? — гласът на Тина беше изпълнен с премерено пренебрежение.
— С мене и с моя приятел — и той посочи към по-ниското си копие — другият също кръжеше наоколо.
— Ще си платиш ли, скъпи? — поинтересува се Тина, която едва се сдържаше да не се разсмее. Той бързо-бързо се изниза. Тя изцвили. — Знам аз как да ги разкарам — триумфално каза тя. — Никой мъж не обича да си мисли, че трябва да плаща. Истинските умници са актьорите и големите бизнесмени. Те знаят, че това е единственият начин.
— Наистина ли?
— Да, наистина. И не го забравяй. Ако ще те уча на нещо… по-добре ще е да започнеш да ме слушаш.
— О, и още как — промълви Съмър. — Наистина искам да се науча.
Каквото и да е, беше добре дошло — стига да не трябваше да се връща у дома, при татенцето. И ако Тина беше решила да й бъде учителка, тя щеше да стане най-добрата ученичка на света.
ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ПЕТА
Лара бе избрала пътя си и нямаше да се отклони от него. Всички я мислеха за страшно сладка и добричка, но когато си наумеше нещо, никой не можеше да я разубеди. През повече от половината от живота си беше служила за изтривалка на другите, изпълнена с угризения за смъртта на семейството си; използвана от леля Люси като слугиня; и робиня на Морган Крийдо. Докато накрая събра цялата си сила, откри призванието си и започна да го преследва с неистова страст. И ето, днес всичко сякаш се разби на пух и прах. Първо — разобличаващите снимки, изпълнили онзи долнопробен таблоид. А после — Джой.
Обаче никой не можеше да й отнеме успеха. Беше си нейно постижение — въпреки ужасните несполуки. И никой никога вече нямаше да я използва.
— Съпругът ви е мъртъв — каза сестрата с някаква смесица от неискрено съчувствие и изражение, в което се четеше: Защо все аз трябва да съобщавам на хората лошите вести, след като това е задължение на доктора?
Лара Ан кимна. Лошото не беше ново за нея, а след четирите години, прекарани с Морган, не изпитваше към него нищо друго освен омраза. Той не беше онзи рицар, за когото бе мечтала — с бляскави доспехи, дошъл да я избави от теглилата й при леля Люси. А се оказа дървен, тираничен мъжкар, бездарник, който дори не я беше целунал.
Бяха женени почти четири години, а тя все още беше девствена, защото Морган я караше да го обслужва с уста. Един път, когато беше много пиян, й бе признал защо:
— Мама ми казваше, че ако мъжът си го слага в онова на жената, ще загуби волята си — и се изкиска засрамено. — Ще се превърне в жребеца, дето обслужва кобилата. А съм влязъл в тебе, а си ме впримчила за цял живот.
Тя не бе спорила с него.
След като сестрата я осведоми за Морган, се появи лекарят. Млад, може би все още студент и с ужасно сериозно изражение.
— Имате леко сътресение — беше се вторачил в изследванията й. — Нищо сериозно. Всъщност може да си вървите у дома.
— Аз нямам дом — гласът й беше удебелен. — Моят дом беше онзи фургон. Сега вече го няма.
— Страхувам се, че е така. Имали сте късмет, че сте оцелели. Ако не бяхте заспали на задната седалка…
Главата ми щеше да полети заедно с тази на Морган — помисли си тя. Черен хумор. Е, какво пък — беше й позволено.
— Имате ли някакви роднини? — попита докторът.
— Не — тя отговори едва чуто. — Никакви.
— Никакви — повтори той и се прокашля.
— Точно така.
Той се вгледа в трогателните й зелени очи и преди дори да го осъзнае, вече й бе предложил да използва канапето в малката му квартира за няколко дена, докато реши какво да прави.
— Няма да спя с тебе — заяви тя.
— Никога не съм си го и помислял — излъга той.
И така тя се нанесе у тях с единствените си дрехи — тези, които бяха на гърба й — и с чантичката си, в която се намираха всичките й спестявания — петстотин долара — и телефонният номер на Елиът Голдънсън, продуцента, който според Морган щеше да й даде роля във филм. Не беше съвсем убедена в това твърдение на Морган — той дори не познаваше Голдънсън, — но така или иначе му се обади, някакъв секретар й даде адрес в Холивуд и й каза да отиде веднага, защото господин Голдънсън прави прослушване.