— Не знам, Ники. Съжалявам.
Целият екип се бе събрал на един от подиумите. Някаква рок група свиреше песни от петдесетте години, докато всички се опитваха да не изглеждат прекалено нескопосани в облеклото си от петдесетте и с бухналите си прически. Това беше идея на Мик — той много си падаше по всичко от този период.
Издокаран с прави като кюнци черни джинси, които правеха кльощавите му крака още по-кльощави, и с бяла тениска в стила на младия Марлон Брандо, Мик обикаляше като пчеличка и танцуваше с всички — от деветнайсетгодишната декораторка до шейсетгодишната счетоводителка.
— Бесен съм на Лара — той повлече Ники в някакъв шеметен джайв. — Би трябвало да е тук.
— Разстроена е заради снимките — обясни Ники, докато той я завъртя в огромен кръг. — Аз — също.
— Всичко се случва — на Мик изобщо не му пукаше. — Кажи й да се стегне и да си довлече насам прекрасното звездно задниче. Екипът е разочарован.
— Може би ще й се обадя, ще видя какво мога да направя — изпъшка Ники, когато той незнайно как я промуши между краката си, после я издърпа със сложна дъга. Забеляза Айдън, който я наблюдаваше с ехидна усмивка. По дяволите! Та той й се надсмиваше.
— Чао, Мик — и тя бързо-бързо се измъкна. — Не съм в настроение за танци.
Тъкмо се бе устремила към Айдън, когато един от асистент-продуцентите се приближи към нея с клетъчен телефон в ръка.
— Търси те някой си господин Уестън от Чикаго. Казва, че е спешно.
Сякаш си нямаше достатъчно проблеми. Грабна телефона.
— Да?
Гласът на Шелдън звучеше глухо и паникьосано, а не ужасно невъзмутимо както обикновено.
— Тя при тебе ли е? — поиска да знае той.
— Кой да е при мене?
— Съмър.
— Какви ги приказваш, Шелдън? Тя е при тебе в Чикаго.
— Не, няма я. Изчезнала е. Моля те, кажи ми, че е при тебе.
— Не е — стомахът й се сви. — Не е тук, Шелдън. За Бога, къде е тогава?
ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И СЕДМА
Тръпката на преследването от край време се нравеше на Алисън Сиуел. Беше преследвала по петите чак до домовете им много филмови звезди, чак до мига, в който затръшваха страшните си огромни врати под носа й. Обаче да преследва някого, който изобщо не подозира, че го преследват, беше още по-голяма тръпка. Беше като игра на котка и мишка.
Алисън беше по петите на Лара още от сутринта. Проследи я от къщата, после наблюдава от паркинга заснемането на последните сцени на „Отмъщение“. Оттам й се разкри страхотна гледка към фургона на Лара и тя щракаше филмче след филмче и запечатваше всяко нейно движение.
Госпожица Айвъри изглеждаше разстроена. И така и трябваше да бъде. „Истина и факти“ бе отделил завидно място на снимките на Алисън. Не само че бяха на първа страница, ами сякаш това не беше достатъчно — имаше и цели две страници вътре.
Това щеше да бъде за урок на Лара да не се шегува с Алисън Сиуел, да не потъпква с презрение приятелството й и да не се разправя с нея в съда като с някаква долна престъпница. За каква се мислеше тая кучка в края на краищата?
По-късно през деня, когато Каси дойде да вземе Лара, Алисън искрено се изненада. Обикновено тази толкова известна актриса сядаше на задната седалка и шофьорът й я откарваше у дома. Но не и тази вечер. Тази вечер шофьорът си седеше в колата и четеше някакъв роман на Фредерик Форсайт, без дори да подозира, че поверената му актриса си тръгва по друг начин.
Хм… — замисли се Алисън. — Надушвам нещо.
Напусна паркинга и плъзна огромната си като катафалка кола след сааба на Каси точно в мига, в който той тръгваше.
Аз щях да съм идеалната асистентка на Лара — помисли си Алисън. — Щях да я защитавам по-добре от всеки друг. И сто процента по-добре от онзи еднорък некадърен рекламен агент или пък от онзи празноглав хубавец, дето й се пише приятел. Единственото, от което се нуждае тя, съм аз.
Когато колата на Каси се понесе по „Сънсет“, Алисън не се отделяше от тях и за секунда.
Малко преди това бе успяла да проведе разговор с един от работниците, като съвсем непринудено се представи за фенка. Той се изпусна, че тази вечер е прощалното парти. Но това парти определено не беше на брега, накъдето се бе устремила Каси.
Алисън тихо си тананикаше. Това преследване й даваше страшна сила, защото беше убедена, че единствена знае къде е Лара Айвъри. Наоколо нямаше други фотографи, които да й се пречкат. Нямаше тъпи мъже, с които да се разправя.
Истината беше, че е по-умна от всички тях, взети заедно. Доказателството за това беше, че направи цяло състояние за има-няма седем дни. Сега беше богата и можеше да прави каквото си иска. Сега имаше повече пари, отколкото чичо Сирил някога бе сънувал.